Сви се от възпоменанието за ужасната болка. Ръцете му се притиснаха силно към терена. Душата му бавно се открехна отново. Фактът, че беше жив със спомена, че е бил убит, се преобрази в нещо по-малко от запаметена агония, а повече в някаква загадка — парадокс без очевидно обяснение в света на не-А.
Страхът, който болката бе възвърнала, отслабваше с течение на спокойните минути. Мисълта му в този чудноват полусъзнателен мир, където съществуваше днес, започна да се съсредоточава върху други страни от неговото положение.
Мъжът се сети за Патриша Харди и нейния баща. Сети се за „X“ и непреклонния Торсън и че има заговор срещу не-А.
Спомените оказаха върху него чисто физически ефект. Полека приседна. Отвори очи и откри, че се намира в същия полумрак като преди. Значи това не беше сън.
Пак видя чудовищно големите дървета. Сега наистина ги прие, каквито бяха. Сигурно те му бяха подсказали автоматично, че е на Венера. Всеки знаеше за тамошните великански лесове.
Той определено беше на втората планета от Слънчевата система.
Госейн се изправи на крака. Чувстваше тялото си. Изглежда, че с него всичко бе наред. Изобщо не личаха белези, нито пък имаше усещането, че е бил раняван. Организмът му бе цял, жив, неповреден — с две думи, в съвършено здраве.
Носеше шорти, риза с отворена яка и сандали. Това го учуди за момент. Преди беше облечен в панталони с подходящо за тях сако: строгите дрехи на състезател в игрите. Сви рамена. Ех, нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен че онзи, който бе ремонтирал неговата разбита плът, го е поставил тук, в тая гаргантюанска гора, с някаква цел. Госейн се огледа. Внезапно се почувства толкова напрегнат, колкото и възбуден.
Трите ствола, които можеше да види, бяха дебели като небостъргачи. Спомни си, че венерианските дървета са известни с височината си до три хиляди фута. Погледна нагоре, но зашумената корона бе непроницаема. Както стоеше така и се взираше, усети, че звукът, дето го събуди, е престанал.
Поклати глава озадачен и вече отвръщаше очи, когато над него нещо изсвистя. Водна струя го удари по темето и го окъпа целия.
Първата порция беше като сигнал. Навсякъде околовръст започна да се излива вода. Чуваше плясъка й в сенките от всички страни, а самият той бе отчасти потънал в нея. Подобно на гигантска система за поливане, клоните изпращаха надолу потоци влага и повече нямаше никакво съмнение какво се е случило.
Бе валял дъжд. Огромните листа бяха задържали товара в своите широки, извити навътре зелени пазви. Ала от време на време водата натежаваше прекомерно върху тях и рухваше в дълбините, най-често върху други листа. Процесът винаги трябваше да продължи, докато малка част от огромната течна маса на практика достигнеше земята. Валежът сигурно е бил в колосален мащаб. Извади късмет, че е в гора, чиито листа можеха да удържат кажи-речи цяла река.
Госейн разгледа ствола на най-близкото дърво. Беше трудно да се вижда в слабата светлина, но накрая му се стори, че недалече отпред тя бе по-силна. Тръгна към нея и след две минути се добра до открита поляна. Пред него се простираше някаква долина. Отляво съзря широка, доста обезцветена река. Отдясно пък, кацнала на ръба на хълм и почти затулена от гигантски цъфтящи храсти, имаше постройка.
Венерианска къща! Тя се бе сгушила удобно в своята зелена околна среда. Изглеждаше съградена от камък и (още по-важно) от мястото, където стоеше, та чак до самите й стени забеляза храсти за прикритие. Щеше да се приближи до нея, без да бъде видян. Въпросният усамотен дом трябва да беше причината, поради която са го оставили точно в тази част на гората.
Изпречващите се по пътя му растения оправдаха очакванията. Нито веднъж не му се наложи да пресича голо пространство. Стигна до един храст, пламнал от пурпурни цветове, и под неговото прикритие огледа каменните стълби, които водеха нагоре през терасовидна градина към верандата на къщата. Върху най-долното стъпало личеше гравиран надпис. Той бе така рязко очертан, че се четеше без никакво затруднение:
Джилбърт се стъписа. Прескот. Спомни си името. Патриша Харди и приятелят й го бяха използвали в нейния апартамент. „Когато Торсън някога заподозре — бе казала тя, — че Елдред Кранг, командир на местната галактическа база, и Джон Прескот, вицекомандирът, са били и двамата превърнати в привърженици на не-А, тогава…“ А после Кранг беше отговорил: „Аз възнамерявах да те предупредя. Вече не се доверявам абсолютно на помощника си. Той хитрува и извърта още от пристигането на Торсън.“