— Моят разказ е верен според моята памет — отвърна.
— И никой детектор на лъжата не отрече нито дума от него. Тоест, освен ако… — Тук направи пауза и мрачно се усмихна.
— Да? — настоя Джон. — Довършете.
— Освен ако цялата ми памет, която притежавам днес, не е от същата категория като онова по-раншно убеждение, че съм бил женен за Патриша Харди, а пък тя е умряла, оставяйки ме потънал в скръб. — Той рязко спря. — Какъв е този недостатък, дето сте открили?
Отговорът бе таламусно бърз:
— Идентифицирането на вашето настоящо „аз“ с убития Госейн. Вашият цялостен спомен за смъртта, начинът, по който куршумите и енергията са ви ударили и наранили. Помислете върху това. И после поразсъждавайте върху основното кредо на не-А, че никои два обекта във вселената не могат да бъдат тъждествени.
Гостът мълчеше. Отвъд прозореца дървета, по-високи от най-високите небостъргачи, се устремяваха към синкаво мъгляво небе, а някаква пъргава река течеше през чуждия вечнозелен свят. Странна и ужасна обстановка за разговор относно глъбинното естество на органичната и неорганична материя, на молекулни, атомни, електронни, неврални и физикохимични неща — такива, каквито бяха. Изпитваше дълбоко удивление, понеже му се струваше, че той не пасва в тая вселена. Двайсет пъти, откакто се беше събудил, бе мислил точно върху същото възражение, направено от Прескот сега.
Оказа се човек, който си приписваше не само структурна прилика, но и идентификация с един мъртвец. Като резултат отстояваше твърдението си, че щом притежава паметта и общия външен вид на Джилбърт Госейн I, той е именно Джилбърт Госейн I.
Всеки студент по философия, дори в старите времена, знаеше, че два на пръв поглед идентични стола се различават най-малкото по десет хиляди начина и никой от тях не е задължително забележим с просто око. В човешкия мозък броят на възможните пътища, през които един-единствен нервен импулс би успял да премине, е от порядъка на десет на степен двайсет и седем хиляди. Сложните схеми, установени от опита през целия живот на даден индивид, изобщо не могат да бъдат дублирани. Това разкрива по-добре от всички аргументи защо никога в историята на Земята не е имало животно, снежинка, камък или атом, появили се като буквално копие на някои други.
Несъмнено докторът бе уловил основен недостатък в неговия разказ. Ата този недостатък, сам по себе си, изискваше убедителни обяснения. Не можеше да бъде пренебрегнат чрез отказа да бъде погледнат право в лицето.
Прескот го наблюдаваше внимателно.
— Предполагам, помните, че в стаята действа детектор на лъжата — уточни той.
Госейн го фиксира втренчено, както хипнотизирана птица гледа змия. Настъпи тишина, изключение от която правеше странното бучене в подсъзнанието му. Започна да усеща замайване. Очите му се премрежиха. Седеше неподвижен и напрегнат.
— Би било интересно да се открие дали всъщност е имало друго тяло — продължи неумолимо Джон.
— Да — съгласи се мрачно накрая гостът. — Наистина би било интересно.
Сега, когато думите бяха използвани и картината — представена пред него по този начин, самият Джилбърт не вярваше на разказа си. Не бе склонен да го подложи на проверка. Все пак, дълго преди Прескот да спомене детектора, разбираше, че няма да избегне неговото участие. Отиде там, постави дланите си върху металните контакти и зачака, докато чувствителните енергопроводящи светлини опипваха лицето му.
— Ти чу нашия разговор — подзе той. — Какво е твоето мнение?
— За мен е невъзможно да потвърдя или отрека въпросния разказ. Моите преценки са базирани на мисловен поток. Вие притежавате паметта на Джилбърт Госейн I. Тя включва толкова реалистичен спомен за вашето убийство и аз се колебая да кажа, че това не би могло да бъде смърт. Въпреки всичко в мозъка ви липсва някакво указание за същинската ви самоличност.
За добро или лошо, удари часът за приемане на решение. Госейн се наведе и отвърза краката на жената, но не и ръцете. После й помогна да се изправи.
— Моят план е — обясни той — да ви водя с мен, докато се отдалечим на около миля. Тогава ще ви пусна да се върнете и освободите своя мъж.
Имаше още една причина да я вземе със себе си. Възнамеряваше да й съобщи истината докрай и какво е чул за нейния съпруг (макар и без да уточнява, че го е научил от Патриша), като по такъв начин прехвърли на нея проблема с Джон Прескот.
Сподели й това през последната четвърт миля, преди да й развърже ръцете. Щом свърши, тя мълча така дълго, че той добави: