Госейн претърси Прескот. Никаква част от дрехите на мъжа не избягна опипващите му пръсти. Извади един пистолет, два бластера, допълнително количество муниции, кутия с капсули упойващ прах, пакет с противоотровни хапчета и малък бележник. Той обаче не се задоволи с джобовете, ами изследва и текстила. Материята беше изкуствена — от вида, от който облеклото се носи няколко пъти и после се изхвърля.
Вграденото устройство, което откри, бе отстрани в тока на дясната обувка. Представляваше електронен локаторен уред, направен от коравата пластмаса на обувката и разпознаваем само по схемата проводници върху печатната платка. Госейн въздъхна, щом го напипа. Сигурно чрез използването на подобна чудесия Патриша Харди успя да попадне в ръцете му онзи паметен ден, преструвайки се, че се нуждае от защита. Тогава той нямаше време да разбере как е бил намерен. Това бе добре да се знае. Тия обяснения облекчиха съзнанието му, свалиха част от напрежението на нервната система и освободиха тялото от робството на отрицателната възбуда. Внезапно стана по-лесно да слуша психолога.
Докторът също комбинираше дейност с разговор. Още от най-първата дума той бе започнал да събира тестовия материал в едно кожено куфарче. Отваряше машини и сваляше записващи устройства, екрани, филмови ролки, ленти автотипна хартия и специални звуко- и светлочувствителни отпечатъци. Интерпретираше почти всичко, преди да го прибере.
— Това показва, че новият мозък не е корова тъкан… а това… и това… и това… че клетките не са… свързани с… таламусна… памет. Ето някои от главните канали, посредством които той е обединен с останалото… Няма данни за протичане на никакви импулси към или от допълнителното сиво вещество. — Накрая вдигна поглед. — Госейн, доказателствата сочат, че онуй, което носите в главата си, не прилича толкова много на мозък, колкото на големите управляващи системи на слънчевия сплит и на гръбнака. Само че представлява най-компактната подобна структура, която въобще съм виждал. Броят на участващите клетки е равен на около една трета от всичките под вашия череп. В него вие имате нужната апаратура да ръководите ядрени и електронни операции в микрокосмоса, а в макрокосмоса просто липсват достатъчно обекти, за да се ангажира пълният потенциал на контролиращата мощ при автоматичните включватели и релета там…
Джилбърт Госейн не искаше да го прекъсва, но не можа да устои.
— Съществува ли някаква възможност да се науча да интегрирам този нов мозък през следващия час? — попита той напрегнат.
Отговорът беше тъжно поклащане на главата.
— Нито за час, нито за ден, нито за седмица. Чували ли сте някога за Джордж — момчето, което живяло със зверовете? Джордж, едно двегодишно създание, се загубило в храсталака зад фермата на собствените си родители в предпланината. Някак си намерило пипнешком пътя до бърлогата на отдавна избягала кучка. Тя току-що била родила. Повечето от рожбите й умрели, а нещастната майка, натежала от мляко, възпряла своята свирепост, спомняйки си слабо човешкото обучение, и позволила на детето да се храни. По-късно ловувала за него, обаче гладът трябва да е настъпвал често, понеже мравки, червеи, бръмбари и всякакви живинки били открити в менюто на малчугана, щом го уловили на единайсетгодишна възраст. Тогава той представлявал враждебно настроено зверче, диво като глутницата кучета, чийто водач бил станал. Ранната му история събрали от неговите действия и навици. Грухтене, ръмжене и сносен лай — това бил езикът му. Социолози и психолози осъзнали възможността, която им поднасяла съдбата, и безнадеждно се провалили в порива да го образоват. Пет години по-късно те го научили да подрежда кубчета с азбуката, да произнася по букви името си и названията на няколко други обекта. Видът му на този етап останал непроменен. Очите му горели от лесно предизвиквана омраза. Джордж често и с голяма ловкост се отпускал на четири крака и даже след половин десетилетие познавал гората удивително. Животинските следи дори отпреди часове можели да го докарат в такова състояние на възбуда, че да скача нагоре-надолу и да скимти от нетърпение. Починал на двайсет и три години, все още примитив, като съсухрено момче, едва напомнящо човек в леглото на своята постлана с мека материя клетка. Аутопсията разкрила, че мозъчната му кора не е била напълно развита, обаче съществувала в достатъчна големина, за да оправдае вярата, че могат да я заставят да функционира. Сега, с нашите познания за мозъка, ние бихме успели да направим Джордж разумен — каза накрая доктор Кейр. — Но, мисля, ще се съгласите с мен, че вашият и неговият случай са подобни с една разлика — вие сте започнали като човешка рожба.