За изминалите деветдесет секунди венерианецът вече се потеше обилно.
— Три! — отсече Госейн.
— Казах ти истината — запротестира Прескот. — Защо да не ти я кажа? Не можеш много дълго да избягваш нашата мрежа. Седмица, две, пет седмици — какво значение има? След като чух Лорен Кейр, разбрах, че твоят шанс да постигнеш контрол над оная допълнителна част от съзнанието си е почти нула. Точно туй искахме да открием.
Беше странно да се вслушва в говора на агента и паралелно да си представя доктор Кейр вън в мъглата към края на тази нощ. Часовникът му напомни, че психиатъра го няма само от две минути. Напрежението се повиши.
— Четири минути! — рече Госейн.
Тук малко се сепна. Ако някое слабо звено в съзнанието на Джон предстоеше да се скъса, вече трябваше да стане. Той се наведе напред в очакване, с въпроси, парещи на върха на езика му.
— Знам още една причина да не пестя истината — измънка Прескот. — Напоследък ми липсва убеденост, че дори намесата на супермен би могла да попречи на междупланетните операции, които ще започнат скоро. Организацията бе прекалено предпазлива с твоя случай.
Часовникът показваше четири и дванайсет и половина. В съответствие с ускореното чувство за ритъм, действащо в нервната система на венерианеца, определените триста секунди за отсъствието на доктор Кейр бяха свършили. На Госейн се стори, че времето е изтекло доста бързо. Със свиването на срока наполовина той не даде на Джон Прескот възможността истински да се разстрои. Вече бе твърде късно да го удължава. Точно сега беше моментът онзи да рухне.
— Край! — каза категорично и вдигна пистолета. Лицето на пленника бе придобило странен сиво-синкав цвят. — Всъщност ще ти подаря още една минута — добави Госейн. — Ако дотогава не започнеш да говориш или ако Кейр не се е върнал, с теб е приключено. Искам да знам откъде „X“ или бандата са се снабдили с апарат, за да корумпират Игралната Машина? И къде е това устройство днес?
След като изрече тези думи, той си погледна часовника, подчертавайки времевото ограничение. Взря се изненадан в него и за кратко забрави своите намерения относно Джон. Беше четири и четиринайсет. Значи бяха изминали четири минути! Усети някаква празнота, тъмно безпокойство, първата шокираща мисъл, че доктор Кейр се е забавил много дълго. Видя, че Прескот е съвсем посивял и обуздава собствените си нерви.
— Деформаторът се намира в апартамента на Патриша Харди. Вградихме го така, че да напомня част от стена.
Мъжът изглеждаше на ръба на рухването. И в разказа му се чувстваше тонът на истината. Деформатор — самото име беше частично доказателство, че трябва да бъде разположен близо до Машината и те очевидно ще се опитат да го скрият. Хм, защо не в някоя стая на Патриша? Госейн възпря един вътрешен импулс да вкара детектора на лъжата. Потисна го, защото бе хванал Прескот в крачка и въвеждането на машина можеше да бъде фатално. Пак хвърли око на часовника. Показваше 4:15 сутринта. Той погледна към вратата. Времето изобличаваше неговата измама. Започна да разбира натиска, който бе изтърпял пленникът. С усилие върна вниманието си отново към него.
— Откъде взехте деформатора? — попита настойчиво Джилбърт Госейн.
— Торсън го донесе. Бил е използван нелегално, тъй като употребата му е забранена от Галактическия съюз, освен за транспорт и…
Шум при входа го накара да млъкне. Джон се отпусна с крива усмивка, когато доктор Кейр влезе задъхан.
— Няма никакво време за губене — изстреля ученият. — Вън вече зазорява, а мъглата се вдига. Казах им, че се махаме веднага. Хайде!
Той грабна коженото куфарче, съдържащо тестовия материал за уникалния мозък. Госейн го спря — достатъчно дълго, за да запуши устата на Прескот, да помисли и кимне:
— Но къде отиваме?
Кейр се радваше като момче, което предвкусва приключение.
— Ами ще вземем, разбира се, моя личен робоплан. Трябва да действаме така, сякаш не сме наблюдавани. Колкото до нашия маршрут, аз съм сигурен, че не очаквате от мен да го спомена пред този човек, нали? Особено щом смятам да изоставя неговите обувки с вграденото в тях локаторно устройство, преди да изчезнем от града.
След пет минути те бяха горе. Госейн се вторачи навън в мъглата и почувства, че у него се заражда ликуване.
Те наистина се махаха.
XVIII
Джилбърт се отпусна по-дълбоко в седалката на робоплана и погледна към Лорен Кейр. Очите на психиатъра продължаваха да бъдат отворени, ала той изглеждаше доста сънлив.