Думите стреснаха Госейн, макар и през обзелата го апатия. И тогава той се намръщи разбиращо: пропагандната война също бе в ход. Навсякъде, където завърташе копчето, гърла ревяха своите заплахи и обвинения. Машината! Подлата Машина! Механическо чудовище, предателско, нечовешко! Венерианските заговорници, които бяха натрапили нейната отровна чужда воля на хората. Усмирителна риза… убиец… клане…
И през цялото време, като фон на лъжливите възгласи, се чуваше тътенът на оръдията, техният дивашки непрекъснат тътен. Джилбърт почна да задрямва. По-добре да легне на кревата. Изтощен. Толкова изтощен.
— ГОСЕЙН!
Внезапно всички други гласове бяха заглушени. Радиото се обръщаше директно към него:
— ГОСЕЙН, ГОВОРИ МАШИНАТА. НЕ СЕ САМОУБИВАЙТЕ.
„Да се убия! Аз съм никой. Всеки ме мрази. Каква е ползата да живея?“
— НЕ СЕ САМОУБИВАЙТЕ. ВАШЕТО ТРЕТО ТЯЛО Е УНИЩОЖЕНО ОТ БАНДАТА. АЗ НЯМА ДА ИЗДЪРЖА ОЩЕ ДЪЛГО. ПРЕЗ ПЪРВИЯ ПОЛОВИН ЧАС В МЕН БЯХА ИЗСТРЕЛЯНИ НОРМАЛНИ СНАРЯДИ. НО НАПОСЛЕДЪК АТОМНИ ТОРПЕДА ПЕРИОДИЧНО БОМБАРДИРАТ МОИТЕ ОТБРАНИТЕЛНИ СЪОРЪЖЕНИЯ. ПРИТЕЖАВАМ ВЪНШНА ДЕВЕТДЕСЕТФУТОВА СТОМАНЕНА БАРИЕРА. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ПРЕЗ НЕЯ ВЕЧЕ ПЕТ ПЪТИ СА ПРОНИКНАЛИ УДАРИ, КОИТО ИДВАТ ОТ ВЕНЕРА.
И след малко:
— ДЖИЛБЪРТ ГОСЕЙН. НЕ СЕ САМОУБИВАЙТЕ. ВАШЕТО ТРЕТО ТЯЛО Е УНИЩОЖЕНО. ТРЯБВА ДА СЕ НАУЧИТЕ ДА ИЗПОЛЗВАТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИЯ СИ МОЗЪК. НЕ МОГА ДА ВИ ДАМ НИКАКЪВ СЪВЕТ ОТНОСНО ТОВА, ЗАЩОТО…
Тряс!
Имаше известна пауза, а после:
— Лейди и джентълмени, току-що Игралната Машина бе извадена от строя с пряко попадение. Нейната злонамерена предателска атака на двореца сега…
Щрак!
Той възнамеряваше да изключи записа за няколко минути. Боже, ама че беля. Казваше му нещо за… Нещо… Какво?
Обратно в леглото мъжът разсъждаваше върху чутото. Нещо за… за… Колко бе уморен! „Да се убия. Всеки ме мрази. Аз съм съсипан. Каква е ползата да живея? Да се убия…“
XXIII
Първият съзнателен подтик на Госейн бе да си помръдне ръцете. Не можа. Изглежда, че лежеше върху тях. „Странно положение“ — помисли той. Смътна досада премина през душата му и някакво чувство, че трябва да продължава излизането си от хипнотичния сън, за да се освободи.
Готвеше се да направи усилието, когато си припомни защо бе дошъл в своята хотелска стая. Чакаше със затворени очи желанието за смърт да нахлуе у него. За напрегнатото му състояние най-добрият метод навярно беше да грабне пистолета, който бе сложил на тоалетката, и с едно синхронизирано движение да стреля в мозъка си. Но поривът за самоубийство не идваше. Вместо това от недрата му извираха весела увереност, чудновато жизнерадостно усещане за сигурна победа, убеждение, че нищо не би могло да го спре. Опита се да вдигне клепачи, ала не успя. „Причина е приспивателното — каза си отчаяно той. — Действа като опиат.“ Госейн остана известно време озадачен от своето чувство за така висок дух, докато лекарството продължаваше да го държи. После възникна тревожен спомен — споменът за внезапно прекъсване и за силни звуци. Връзката бе неясна, но се сети, че беше ставал от кревата. Дали тогава изключи звуковъзпроизвеждащата уредба?
— Вярвам, че вече ще се справиш — произнесе нечий женски глас вляво. — Препаратът не е всемогъщ.
Неочакваните думи помогнаха. Джилбърт отвори очи. В него изведнъж и почти едновременно се появиха две усещания. Той лежеше на ръцете си, обаче не това бе пречката да не може да ги ползва. Те бяха стегнати в белезници. А на стол до леглото седеше Патриша Харди, която пушеше цигара и го наблюдаваше замислено. Госейн, който се бе полуизправил в постелята, се отпусна отново върху възглавницата. Младата дама смукна дълбоко от белия филтър. Не проговори, преди да изпусне ленива струя дим към тавана.
— Оковах те, защото ти си твърде доминираща личност с много силно желание да научаваш разни неща — подхвърли тя и се засмя. Смехът й прозвуча спокоен, облекчаващ и чудно музикален, ала стресна мъжа.
Той внезапно беше забелязал, че Патриша изглежда другояче. Киселото изражение, признак за невротизъм, бе изчезнало. Всички приятни черти на изваяното й лице оставаха, просто бяха леко променени. Красотата й, издаваща преди слабост, макар и сияйна, сега разкриваше сила. Жива като огън, нейната същина пламтеше насреща му. Винаги беше самоуверена, сигурна в себе си. Подчертани от нова зрялост, днес тези качества излъчваха магия. По някакъв необясним начин симпатичното вироглаво момиче се бе превърнало за една нощ в жизнена хубава жена.