— Помни, че трябва да занесеш деформатора до дома на младия мъж от партера. Ще те видя там утре по някое време. — Дамата тършуваше в чантата си. Извади лъскав ключ и го хвърли на одеялото. — За белезниците — обясни му. — Довиждане и късмет.
Вратата се затвори след нея.
Госейн свали оковите, седна върху ръба на леглото и се замисли. За какво говореше тя? Сети се, че беше споменала за някаква бележка. Озадаченият му поглед преброди стаята и докосна бюрото зад него, вдясно от кревата. Отгоре личаха вестник и лист бяла хартия. Джилбърт скочи, за да стигне до тях. Започна учуден да чете писмото:
Драги господин Госейн!
Щом чух новините, разбрах, че ще ви търсят. Затова незабавно унищожих картата, показваща, че сте регистриран в този хотел, и я замених с една за вашата стая № 974 под първото име, което ми дойде наум, а по-точно Джон Уентуърд.
После, докато не бях на работа, си позволих да вляза при вас с шперц. Открих ви да лежите там с този запис в действие. Изтрих го и сложих друг, мой собствен, с намерението да се противопостави на всички депресиращи влияния.
Изключих го последния път, когото се качих да ви навестя. Според мен можеш да направиш някого лекомислен, подхранвайки го с твърде много оптимизъм. Надявам се, че съм улучил равновесието, тъй необходимо за вашия здрав разум в предстоящата борба.
Аз съм човек, който смята да се пробва на игрите през следващата година. Поставям се изцяло на услугите ви и дръзвам да се подпиша.
С най-добри пожелания: Дан Литъл.
P.S. Ще дойда горе отново, когато ми свърши смяната в полунощ. Междувременно прочетете сутрешния вестник. Тогава ще разберете за какво говоря.
Госейн веднага се пресегна за вестника и го разгърна върху леглото. Четириинчовите черни букви на заглавието се набиха в очите му:
Треперещ от вълнение, той поглъщаше текста с резки скокове, които обхващаха отделни фрази:
„… Изстреляно към двореца и… в същото време излъчени по… предупреждения за мистериозно нападение срещу… Венера. (Никакво такова нападение… не е имало. Виж новините от радиообмена, страница 3.) Властите решиха… ненормален… следващо така скоро убийството на президента Майкъл Харди… Доказателство, свързващо Машината… съответно ликвидирана.
В продължение на час… тя предава в ефира… неразбираемо съобщение до Джилбърт Госейн, чийто образ се възпроизвежда някъде другаде… тази страница… по-рано оправдан… Да бъде заловен пак за по-нататъшен разпит. Арестуване при вида…“
Докато четеше, мъжът си спомни секунда по секунда думите на Игралната Машина по радиото. Сега, преглъщайки трудно, той гледаше снимката, която показваше само една глава, и това бе точно неговото лице. Но в изображението се усещаше нещо нередно. Изминаха няколко мига, преди да установи разликата. Те бяха фотографирали трупа на Госейн I.
Забавлението беше мрачно. Джилбърт остави вестника и се заклати към близкия стол. Гадеше му се от реакцията и от гняв. Почти се бе убил. Бе толкоз близо до смъртта, сякаш е умрял и сетне възкръснал. Какво имаше предвид Машината, като му нареди да посегне на своя живот и после отмени заповедта си, понеже „Вашето трето тяло е било унищожено!“. От цялата органична материя в света тъкмо това тяло III би трябвало да бъде защитено срещу откриване.
Ядът му бавно утихна. Госейн анализира трезво положението. „Първият ми ход е да се добера до деформатора — каза си, — а по-късно да се науча как да използвам моя допълнителен мозък.“
Беше ли възможно последното? Би ли успял изобщо да го направи сам — той, който бе мислил така дълго по въпроса, без нито веднъж да има дори най-малко очевидно въздействие върху онази специална част от неговото съзнание? „Нямам намерение точно сега да се загубвам в тая бездна“ — реши твърдо.
Най-напред трябваше да свърши много други неща. Джилбърт изключи екрана на видеофона — можеше да е на смяна различен чиновник — и след това се обади на рецепцията. Отговори му приятен глас.
— Тук е Джон Уентуърд — произнесе Госейн.
Настъпи кратко мълчание по линията. После:
— Да, сър. Как сте? Аз съм Дан Литъл. Веднага се качвам, сър.
Зачака с нетърпение. Спомни си служителя, който го беше регистрирал, като висок слаб човек със симпатично лице и тъмна коса. Литъл на живо бе някак си по-мършав, отколкото в паметта на Госейн. Изглеждаше твърде крехък за трудната задача, поставена му от Патриша Харди. Той обаче показа доста от характерните черти на не-А обучението, особено с волевата си брадичка и своя начин на държане.