Госейн слушаше с нетърпение, очаквайки спора относно развитието на човешкия интелект. Внезапно той помисли: „Момент! Какво беше това?“
Трябваше да остане на стола си, да се отпусне, да си спомни. После се надигна и закрачи из стаята с изгарящото вълнение от неизмеримо голямо откритие. Да стимулира по-силно приближение на еднаквост. Ами да, как иначе? А начинът на действие щеше да мине през паметта. Боже мой!
Съвършената памет бе буквално повторение в съзнанието на някакво събитие точно както е било записано първоначално. Мозъкът умееше само да възпроизвежда свои собствени впечатления. Каквото пропуснеше да запечата от протичащите в природата процеси, щеше (разбира се!) да пропусне да уподоби. Прилагане на принципа на абстракция от общата семантика. Абстракция на възприятия.
И така, в основни линии бе включено едно по-ярко чувство за онова, което съставяше цялостната личност: споменът, съхранен в сивото вещество и навсякъде из тялото. Колкото по-силно се стремеше към отлична памет, толкова по-ясно разграничен индивид щеше да бъде той.
… Ами да, как иначе? Просто нямаше никакъв друг шанс, който да предлага такава логична последователност в развитието на не-А идеята. Но каква щеше да е ползата, щом накрая я получеше?
Изведнъж Джилбърт Госейн усети, че нейде бие часовник. Погледна своя и въздъхна, установявайки с вълнение, че времето за решителни действия е дошло.
Полунощ.
XXV
Множество паркирани коли, движещи се фигури, снопове светлина, мътно сияние, объркване. След като оставиха автомобила си далече от централния ослепителен блясък, Госейн и Литъл следваха в продължение на деветстотин ярда тънък поток от хора. Накрая стигнаха до място, където разни люде стояха и наблюдаваха. Ето откъде започваше истински трудната част. Дори за някой не-А бе сложно да възприема бариера, дълга 1/3 миля и изградена от човешки създания, като отделни индивиди със собствени самоличност и желания.
Тълпата се полюшваше или замираше неподвижна. Тя имаше прояви на воля — те тръгваха като малки снежни топки, търкалящи се надолу по склона и събуждащи лавина. Чуваха се стенания, когато хора биваха смачквани от натиска, или викове, когато нещастниците загубваха опора под краката си и падаха. Гмежта бе сякаш някаква бездушна жена. Изправяше се на пръсти и се взираше глупаво в ония, които се любуваха на разрушения символ на един световен здрав разум.
Над главите им кръжаха рояци робоплани, натежали от плячка. Но това не беше толкова лошо. Ако бе използван само този начин на транспорт, опасността щеше да бъде сведена до минимум. Участваха също и камиони — редици товарни коли с огнени фарове се движеха с максимална скорост непосредствено край ръба на тълпата, която всеки миг заплашваше да стъпи върху платното. Потресена и настръхнала, тя задържаше фланговете си изтеглени назад.
Госейн и Дан Литъл бавно се промъкваха по коварния път към Машината. Те трябваше да бъдат нащрек за пролуки в групите камиони и да се напрягат, за да видят празнини в масите човешки същества, към които да изтичат с отчаяна надежда, че пространството няма да бъде запълнено, преди да стигнат до него. Въпреки риска Джилбърт не бе удивен, че имаха прогрес. Съществуваше странен психологически закон, защитник на хората с цел от ония без никаква. Важното бе да не се пробуждат контрацели. Веднъж, когато бяха затворени от почти безконечна линия препускащи коли, Госейн извика:
— Това е краят на града! Върху планинските склонове от другата страна едва ли се спотайва някой. Щом излезем оттук, ще вървим по този път и ще обиколим за вашия автомобил.