Двамата се добраха до стоманена ограда, която предприемчиви аварийни екипи бяха поставили срещу тълпата. Бариерата беше успешна в най-голяма степен, а пък случайните индивиди, дето я прескачаха, обикновено се връщаха обратно пред застрашителните оръжия на пазачите, застанали на малки отряди оттатък като войници, охраняващи от вандали някаква законна собственост.
Ето нов откровен риск.
— Дръжте се близо до платното! — препоръча Госейн. — Те се колебаят дали да гърмят по камионите.
На открито трима стражи хукнаха към тях, крещейки нещо, което се губеше в тоя хаос. Техните изкривени лица се очертаваха в мъждивата светлина. Автоматите им се размахваха свирепо, а мъжете падаха сякаш оживели за кратко чучела, щом Джилбърт ги застрелваше. Той продължаваше да тича изненадан след Литъл. Госейн, който така често отказваше да убива, сега беше безпощаден. Бе решил мрачно, че пазачите са символи на разрушението. Придобили нечовешки качества, те бяха варварски същества. Затова трябваше да бъдат унищожавани като нападащи зверове и забравяни. Скоро ги забрави. Отпред бяха останките на Игралната Машина.
Доста дълго той свързваше своите надежди с един логически закон — според него комплекс, за чието изграждане са били нужни години, не може да бъде съсипан за двайсет и четири часа. Ех, не беше толкова прав, колкото очакваше. Машината бе видимо по-малка. Но виновна за всичко се оказа нанесената от торпедния залп повреда. Предните редове състезателни помещения показваха хлътнали обвивки, които сякаш бяха смазани от фантастично въздушно налягане. И навсякъде в стените зееха дупки по 30, 40 или 50 фута. Тези черни нащърбени отвори разкриваха под струящата светлина разкъсани маси бляскави проводници и уреди — външните части от нервната система на издъхналия колос.
Стоейки там, Госейн за пръв път помисли за Машината като за някакъв висш тип организъм, който бе пулсирал, а сега е мъртъв. Какво представляваше разумният живот, освен прецизно усещане и куп спомени за преживелици? В цялата ни позната история на света никога не е имало създание с тъй голяма памет, толкова всестранен опит и наистина огромно знание за човешките същества и човешката природа, както Игралната Машина.
Далеч в подсъзнанието си той чу вика на Дан Литъл:
— Хайде! Не трябва да се бавим!
Госейн установи, че е така, и се придвижи напред, но само тялото му последва Литъл към реализацията на тяхната цел. Съзнанието и погледът му бяха приковани в колоса. Отблизо обхватът на спасителните работи бе по-очевиден. Ред секции бяха свалени, сваляха се или предстоеше да бъдат свалени. Хора, пренасящи машини, метални плочи и уреди, се тълпяха навън от тъмните коридори. Мъжът с допълнителния мозък беше поразен от гледката. Бе спрял още веднъж, щом почувства, че е свидетел на края на една ера.
Дан го задърпа за ръката. Това стимулира Госейн, както не биха могли никакви думи. Той забърза напред, избягвайки ослепителните фарове на камионите и самолетите и светлината от захранваните с атомна енергия прожектори, които струяха от всяка гладка изпъкналост, достатъчно голяма, за да ги поддържа.
— Към задната страна! — извика Джилбърт и го поведе по пътя към надвисналата гънка, където бе изчезнал камионът със сандъка, затворил деформатора. Докато тичаха, врявата някак си намаля и там вече нямаше толкоз много коли, робоплани или хора.
Активността, разбира се, беше огромна. Съскането на резачките, звънът от падащ метал, обърканото движение — всичко бе налице, ала в по-малко количество. На всеки сто мъже и камиони пред Машината тук имаше двайсетина, работещи също така здраво и също тъй трескаво, очевидно осъзнали, че е само въпрос на време тяхната лесна придобивка да бъде оспорвана от неудържимото множество. Врявата продължаваше да гасне. Госейн и Литъл се приближиха до синкавата плоскост, зад която беше закаран деформаторът, и видяха дузина камиони, изтеглени до някаква товарна платформа. В предната стена на грамадно хангароподобно помещение бяха изрязани врати — от тази обширна слабо осветена площ се изнасяха кашони, части, инструменти.
Помещението бе почти празно и сандъкът с необходимото им устройство стоеше настрана, сякаш ги чакаше. Върху него прочетоха щампован с шестинчови черни букви следния надпис:
Адресът предизвика поредица мисли в съзнанието на Госейн. Машината беше под законния контрол на института. Тъй като тя владееше много информация, вероятно хората там знаеха нещо допълнително. Това бе въпрос на възможно най-бързо проучване.