— Ще изтърпя две седмици без храна, три дни без вода — прошепна Джилбърт.
Каза си, че не е чак толкова безпомощен въпреки спомена за дългите с мили слепи проходи. Защото онези не биха фокусирали скъпоценна електронна лампа върху произволна част от тоя тунел във венерианското дърво. Сигурно бе близо до някое специално място, лесно достъпно от точката, в която се намираше той.
Госейн се готвеше да стане, когато изведнъж осъзна важността на случилото се. Преди десетина минути беше на Земята, а пък в момента — на загадъчната втора планета.
Какво му бе обяснил Прескот? „Ако две енергии могат да бъдат синхронизирани на приблизителна еднаквост до двайсетия десетичен знак, по-голямата ще пресече празното пространство между тях, сякаш то не съществува, макар че свързването се получава с крайни скорости.“
Включените тук параметри бяха неограничени за всички практически цели в рамките на Слънчевата система. Госейн започна да се чувства по-добре. Деформаторът беше настроил високоорганизираното съединение (тоест неговото тяло) на този скромен участък от тунела в дървото. И ето че „по-голямата“ енергия бе послужила за мост през пространствената ниша за „по-малката“.
Човекът се привдигна и помисли: „Е, да, аз съм на Венера, където исках да бъда.“ Духът му подскочи рязко. Въпреки всичките си грешки той продължаваше да бъде в безопасност, продължаваше да върви напред. Знаеше много неща и даже неизвестното му се стори достижимо. Обаче трябваше да гледа по-задълбочено, да извлече допълнителни абстракции от действителността, да подобри своите наблюдения поне с един десетичен знак. Тогава булото щеше да падне, а мистерията — разбрана.
Подобни изводи бяха достатъчно широки по обхват, за да възбудят интеграционната пауза на неговата нервна система. Джилбърт се успокои още повече.
Той си спомни за метала, о който се спъна, когато първия път се опита да се изправи на крака. Откри предмета за секунди дори в смолистия мрак. Бе деформаторът… както почти очакваше. Пръстите му предпазливо докоснаха подред всяка от четирите ъглови електронни лампи. Натисната все така беше четвъртата лампа. Госейн се колебаеше. Апаратът бе настроен от хора, които имаха свои собствени цели. Някои части бяха конструирани тъй, че да пречат на Игралната Машина, но няколко със сигурност биха могли да го транспортират до други краища в Слънчевата система, да речем, до ключови центрове на бандата — военни щаб-квартири, тайната им галактическа база или складове за атомни торпеда.
Възможностите го стреснаха. О, те не бяха за този момент. Не бе настъпило времето да поема рискове, нито да провежда експерименти. Колкото по-скоро се махнеше оттук, толкова по-добре.
Внимателно взе устройството и потегли в тъмнината.
„Ще вървя хиляда крачки в едната посока — реши Джилбърт, — а после ще се върна и ще измина хиляда в обратната.“ Това щеше да го доведе близо до мястото за „приземяване“ на бандюгите. Едва ли биха го разположили на по-голямо разстояние.
Когато сви в поредния остър завой на тунела, след приблизително двеста ярда той забеляза мъждиво сияние. Направи още три завоя. Дори тогава светлината, макар вече ярка и право отпред, изглеждаше без източник. Госейн обаче видя върху фона й силуета на ограда. Остави деформатора и с любопитство се придвижи нататък. В последния миг се отпусна на ръце и колена. Секунда по-късно се взираше между пречките на оградата. Под него имаше метална яма. Очертанията й проблясваха от десетките атомни лампи, греещи силно на равномерни интервали от огромните, извити надолу стени. Кухината зееше, дълбока около две мили и широка една. Половината от далечния й край бе заета от някакъв кораб. Той беше от онези, които хората на Земята можеха да зърнат само в най-безумните си представи. Инженерите му, щастливи след седмиците на задълбочен размисъл върху 90-футовите чертежи на обикновени слънчеви ракети, може би си бяха отишли у дома и казали на своите съпруги: „Сега възнамерявам да се ангажирам за петстотин години и да започна с милион помощници да съставям плановете за междузвезден лайнер с дължина две мили.“
Чудото в ямата бе горе-долу с такива размери. Искрящият ребрест корпус се издигаше сякаш гръб на акула до (както му се стори) сто фута от тавана. И друг космолет със същата големина би могъл да бъде поставен до него, но в подобен случай двата щяха да запълнят цялата ширина на кухината.