Очевидно Госейн страдаше от полуамнезия и трябваше да се опита да разбере това в най-широкия му смисъл. Чак тогава щеше да се освободи от емоционалните последици на своето състояние. Помъчи се да си представи освобождаването, сякаш е някакво събитие в не-А интерпретация. Събитие, което бе самият той с неговите тяло и разум като едно цяло, с провала на паметта и всичко останало в този момент на денонощието и в съответния град.
Зад тая волева интеграция стояха хиляди часове персонална тренировка. Зад нея пък се усещаше не-Аристотелова техника за автоматично екстенсионално мислене — уникалната разработка на XX век, която след четиристотин години се бе превърнала в динамичната философия на човешката раса. „Картата всъщност не е територията… Думата не е самото нещо…“ Убеждението, че е бил женен, не го правеше факт. На халюцинациите, които възбуденото подсъзнание беше натрапило на нервната му система, трябваше да се противодейства.
Както винаги, това оказа ефект. Съмненията и страховете се изляха от него подобно вода от преобърнат леген. Тежестта на фалшивата скръб — фалшива, защо-то бе така очевидно внушена на Госейн заради нечии чужди цели — се вдигна. Той беше свободен.
Тръгна отново напред. Докато вървеше, хвърляше погледи наляво и надясно, опитвайки се да проникне през сенките на входовете. Уличните ъгли приближаваше нащрек, с длан върху пистолета си. Въпреки своята предпазливост не видя момичето, появило се тичешком от една тъмна пряка, до момента, в който се блъсна толкова силно в него, че извади и двамата от равновесие.
Бързината на случилото се не попречи на предпазните мерки. Джилбърт Госейн посегна да сграбчи младата особа с лявата си ръка. Хвана тялото й точно под рамената, стиснал я като в менгеме. С дясната измъкна пистолета. Всичко стана за миг. По-дълго време му трябваше, за да преодолее нарушеното равновесие, наложено от нейните скорост и тегло. Успя и се изправи. После я полузанесе-полузавлече под свода на сенчестия проход към черна врата. Щом достигнаха укритието, непознатата почна да се бори и тихо да стене. Госейн вдиша ръката с пистолета и я постави върху лицето й.
— Ш-шт — прошепна той. — Не възнамерявам да те нараня.
Тя преустанови борбата и спря да хленчи. Тогава й позволи да си освободи устата.
— Те бяха тъкмо зад мен — каза задъхано момичето. — Двама мъже. Навярно са ви забелязали и са изчезнали.
Джилбърт помисли върху това. Както всичко в четвъртото измерете, новата случка бе свързана с невидими и с невъзможни за наблюдение фактори. Една млада жена, различна от другите млади жени във вселената, се беше появила от някаква странична улица, бягайки от ужас. Той беше или истински, или престорен. Съзнанието на Госейн прескочи първата възможност и се закрепи върху вероятността за трик. Представи си малка група, която чака зад ъгъла и силно желае да се възползва от липсата на полиция в града, но не иска да рискува директно нападение. Почувства се хладно, несъстрадателно подозрителен. Защото, ако е безобидна, какво търси сама навън в такава нощ? Той промърмори безжалостно въпроса.
— Аз съм незащитена — дойде дрезгавият отговор. — Загубих работата си миналата седмица, понеже не пожелах да изляза с шефа. Нямам никакви спестявания. Хазайката ме изхвърли тази сутрин, когато не успях да си платя наема.
Мъжът не промълви нищо. Нейното обяснение беше толкоз слабо, че той не би могъл да проговори без усилие. След минутка не бе така сигурен. Собствената му история не би прозвучала никак приятно, ако трябваше изобщо да направи грешката и я облече в думи. Преди да се ангажира с възможността тя да казва истината, Госейн запита:
— И няма абсолютно никакво място, където да отидеш ли?
— Именно — отвърна непознатата.
Това е то. Тя стана негово бреме, докато траят игрите. Поведе я без съпротива от тротоара към платното, като грижливо избягна ъгъла.
— Ще вървим по средната бяла линия — съобщи й. — По този начин ще можем по-добре да наблюдаваме пресечките.
Асфалтираното платно имаше своите собствени коварства, но той реши да не ги споменава.
— Сега слушай — продължи сериозно Госейн. — Не се страхувай от мен. Намесен съм в същата бъркотия, обаче съм почтен. Смятам, че и двамата се намираме в еднакво опасно положение и че нашата заветна цел в момента е да открием кътче, където да прекараме нощта.