— Ами допълнителният мозък? — запита Джилбърт.
Старецът въздъхна, обаче не повдигна чело.
— Той съществува в зародиш у всеки нормален човек, но не може да се развива при напрежението на съзнателния живот. Точно както интелектът на Джордж, момчето-животно, не би успял да се разгърне при странните условия на съжителство с едно куче. Така че самото активно битие е твърде много за допълнителния мозък в ранните етапи… Разбира се, той става особено силен…
Раненият млъкна. Госейн му даде малко почивка, а неговият разум бързо прехвърляше току-що чутото. Възможности за удвояване. Това би трябвало да е някаква култура от мъжки сперматозоиди. Включената тук наука беше на стотици години. Развитието на белтък в инкубатори — дори още по-древно. Останалото бяха подробности. Най-важното бе да намери къде се съхраняваха телата.
Джилбърт зададе въпроса с напрегнат тон и след като не получи отговор, сграбчи играча за раменете. При неговото докосване торсът падна отпуснато напред. Стреснат, той го положи внимателно на пода. Сетне коленичи с рязко движение и се вслуша в притихналото сърце. Подир няколко секунди бавно се изправи на крака. Разсъждаваше, а устните му образуваха неизречените думи: „Но ти не ми каза достатъчно. Аз съм в неведение по всички главни въпроси.“
Мисленият вопъл неохотно се спотаи. Госейн осъзна, че преживява самия живот, в който никога нищо не е обяснено докрай. Беше свободен и това бе победа.
Той клекна и започна да претърсва джобовете на брадатия господин. Те бяха празни. Готвеше се да стане отново, когато отекна глас:
— Боже мой, човече, дай ми този бластер!
Мъжът замръзна като в ням филм. Скоро с въздишка на облекчение установи, че не е чул никакъв звук и че улавя посланието на един мъртвец. Отначало колебливо, после с по-голяма решителност взе леко да разтърсва стареца. Клетките на човешкия мозък бяха изключително тленни, ала не угасваха веднага след спирането на сърцето. Щом дадена мисъл се беше появила, тогава би трябвало да има налице и други. Минутите тежаха. „Сложният процес на умирането причинява подобно забавяне“ — съобрази той накрая. То вече бе разрушило донякъде част от еднаквостта, която Лавоасьор успя да създаде между тях.
„Ти можеш да останеш жив за известно време, Госейн. Следващата група тела е на възраст около осемнайсет години. Почакай, докато навършат поне трийсет — тоест…“
Ето всичко, а Джилбърт тръпнеше от вълнение. Сигурно бе стимулирал мъничко количество клетки. Оловните мигове почнаха да се нижат пак и след малко възприе:
„… Наистина се оказа, че паметта е някаква забележителна… Обаче връзката между твоята група и моята беше нарушена. Инцидентът с мен обърка доста много положението. Да… получи се твърде лошо. Но въпреки това ти вече си преживял очевидното оцеляване като индивид, така че знаеш напълно…“
Този път имаше само съвсем кратка пауза, подир което дойде нова мисъл:
„… Обикновено се питах дали няма още някой. Смятах себе си за най-важната фигура в шаха — при такова подреждане ти би трябвало да си пионка на седмия ред, готов всеки момент да се превърнеш в царица. Ех, тогава аз станах равнодушен, защото царицата, независимо колко е силна, крие просто един символ. Кой всъщност е играчът? Откъде започва всичко туй?… Още веднъж… кръгът се затваря, а пък ние не сме отишли по-напред…“
Джилбърт се бореше отчаяно да задържи връзката, но се получи някакво размазване и после — нищо. Докато се напрягаше за допълнителни мисли, той осъзна фантастичната ситуация. Представи си как стои в тази разбита, украсена със скъпоценни камъни сграда, опитвайки се да чете съзнанието на брадатия мъртвец. Без съмнение беше уникален случай за цялата вселена. Чуждите послания изчезваха, понеже… А, ето нов контакт: