Не беше възможно. Това не можеше да се случи.
Деймън! — помисли си, като му се прииска да може да стане и да си тръгне, да отиде в неговия офис и да чуе утешителните му думи. Едва ли обаче щеше да намери успокоение и той не смееше да опита.
Флотата на Мазиан. Военен режим.
Малори беше с тях.
Джош можеше да се срине, ако не внимаваше. Равновесието в съзнанието му бе доста крехко и той го знаеше. Навярно самото решение да поиска да забрави всичко бе налудничаво. Страхуваше се от всяка емоция, която изпитваше, и затова гледаше да се поддава на възможно най-малко чувства.
— Почивка — обяви надзирателят. — Десет минути.
Той продължи да работи, както бе правил и по време на предишните паузи. Също стори и момичето до него.
2
„Норвегия“: 15:30 ч
— Държим Пел — каза Сигни на екипажа си и на войниците, на онези, които бяха около нея на мостика, и на останалите, пръснати из кораба. — Нашето решение — на Мазиан, мое и на останалите капитани, — е да задържим Пел. Представители на Компанията са подписали споразумение със Съюза, отстъпили са му всичко в Задпредела и поискаха от нас да стоим настрана, докато го правят. Те са предали на Съюза шифрите ни за свързка. Ето защо прекратихме нападението, причината да се оттеглим. Защото не знаехме кои от нашите шифри са издадени. — Малори остави съзнанията им да смелят това, наблюдавайки мрачни лица навсякъде край себе си, давайки си сметка за огромното вътрешно пространство на кораба и за всички останали в него, които я слушаха. — Пел, Старите звезди, цялата граница със Задпредела — това е, което е останало под наша защита. Няма да изпълним тази заповед на Компанията, няма да приемем поражение, независимо как е замаскирано то, нито да се предадем. Няма да сме повече на нейно подчинение и този път ще водим войната така, както ние смятаме за добре. Имаме с планета и станция, а целият Задпредел тръгна да се развива от такава основа. Можем да възстановим станциите край Задните звезди, всички, които съществуваха между Пел и самото родно Слънце. В състояние сме да го сторим. Компанията може да не е достатъчно съобразителна, че да поиска в момента буферна зона между нея и Съюза, но ще стигне дотам, повярвайте ми, ще проумее това и ще е достатъчно благоразумна поне да не ни създава неприятности. Сега Пел е нашият свят. Разполагаме с девет кръстосвача, които да го бранят. Вече не принадлежим на Компанията. Ние сме Флотата на Мазиан и Пел е наша. Има ли някой на друго мнение?
Очакваше някои да са, макар да познаваше хората си като собствено семейство. Защото някои можеха да мислят другояче, да изпитат угризения. Имаше причини да е така.
Внезапно от палубите на войниците се разнесе ликуване, което се повтори от ехото. Всички комканали бяха отворени. Хората на мостика се прегръщаха и радваха. Граф я прегърна, после бойкомперът Тихо и други от офицерите, служещи от дълги години с нея. Някои плачеха. В очите на Граф се виждаха сълзи. Не и в нейните обаче. Можеше и да има, но не при чувството на вина, защото, колкото и неоправдано вече, продължаваше да изпитва предишната си лоялност. Сигни прегърна отново Граф, пусна го, отстъпи и се огледа.
— Трябва всички да се приготвим — каза тя. Думите й се чуваха из целия кораб по отворения интерком. — Ще изскочим и ще превземем централния сектор на станцията, преди някой да разбере какво става. Дей, действайте по-бързо.
Граф започна да раздава заповеди. Малори чу, че и Дей върши същото долу при войниците и ясното ехо от гласа му отекваше по коридорите. Мостикът оживя от трескава дейност, техническите оператори се бутаха един друг в тесните секции, за да заемат местата си.
— След десет минути — извика тя, — всички годни войници да са в пълно бойно снаряжение и излезли навън.
Чуха се викове и на други места, докато интеркомът свидетелстваше, че войниците се втурнаха да се приготвят още преди разпореждането да е предадено официално. Из коридорите се разнесоха заповеди. Сигни се върна в малкия си офис-квартира, взе предпазни мерки, като си сложи шлем и ризница, но остави непокрити ръцете и краката си, рискувайки заради свободата на движение. Пет минути. Тя чу Дей да отброява времето по отворения интерком, докато от други места долиташе шумът на пълен хаос. Нямаше значение. Този екипаж и тези войници си знаеха работата и можеха да я свършат както на тъмно, така и с главата надолу. Всички тук бяха едно голямо семейство. Несъвместимите ставаха още в самото начало жертви на нещастни случаи и тези, които оставаха, се сближаваха като братя, като деца, като влюбени.
Малори излезе от своята офис-квартира, открито пъхна пистолета си в кобура, и тръгна надолу с асансьора. Въоръжените войници се носеха надолу по коридора на бегом и с дрънчене. Но в момента, в който я разпознаеха, се залепяха за стените, за да й сторят път, така че тя да стигне и застане по-бързо начело, където й беше мястото.