— Не е точно така, мистър Кресич.
— Ще се погрижите най-напред за собствените си хора, ще ги настаните удобно на наличните кораби. Ще ни вземете и нашите кораби.
— Мистър Кресич…
— Работата напредваше — обади се Джон Лукас. — Някои от вас могат да получат редовни документи. Не бих искал да ги лиша от това, сър.
Василий изведнъж замълча, поглеждайки недоверчиво, докато по лицето му бе избил нездрав цвят. Устните му трепераха и техният спазъм се предаде на брадичката му. Кресич стискаше здраво преплетените си ръце.
„Удивително е — помисли си горчиво Анджело — с каква лекота успява да сведе проблемите до дребни неща и колко умело го прави. Поздравления, Джон.“
Лесно беше да се справят с бежанците от И-зоната. Просто трябваше да осигурят на всичките им предводители валидни документи и да се споразумеят с тях. На практика някои наистина бяха предложили именно това.
— Стигнаха до трето ниво на синия сектор — измърмори Деймън. Анджело проследи погледа му към мониторите, на които потокът от въоръжени войници и разполагането им по коридорите се бяха превърнали в бърз, механично повтарящ се процес.
— Мазиан — рече Джон. — Самият Мазиан.
Анджело се загледа в сребристокосия мъж начело, докато пресмяташе на ум секундите, необходими на този войнишки прилив да се надигне по спираловидните аварийни рампи и да стигне до тяхното ниво, до самата заседателна зала на Съвета.
Поне дотогава щеше все още да управлява станцията.
4
Първо ниво на синия сектор: номер 0475
Изображенията се сменяха. Лили се размърда нервно, скочи и започна да ходи напред-назад, правейки крачка ту към бутоните на визора, ту към сънуващата, чиито очи изразяваха тревога.
Накрая се реши да посегне към визора, да смени съня.
— Не — рече й остро сънуващата.
Лили се обърна назад и видя мъката в тъмните, красиви очи на бледото лице, сливащо се с тези бели, бели чаршафи, цялото залято от светлина с изключение на очите, които наблюдаваха втренчено картините на станционните коридори. Тя се върна при жената и постави тялото си между съня и сънуващата, изглади възглавницата.
— Да ви обърна — предложи Лили.
— Не.
Погали челото, едвам докосвайки го, съвсем нежно.
— Дал-тес-елан, обичам те, обичам те.
— Това са войници — каза й Слънцето-неин-приятел с нейния толкова равен и спокоен глас, че предаваше своя мир и на другите. — Хора-с-оръжия, Лили. Това означава неприятности. Не знам какво може да се случи.
— Сънувай, че си отиват — помоли тя.
— Не е във властта ми да го сторя, Лили. Но виж, те не използват оръжията и никой не е пострадал.
Лили потръпна и остана до жената. От време на време по непрестанно променящите се стени се появяваше лицето на Слънцето, което им вдъхваше увереност, около него танцуваха звездите и лицето на планетата светеше като сърп на месечина. А редицата хора-в-черупки растеше и изпълваше всички коридори на станцията.
Не срещнаха съпротива. Сигни не бе извадила пистолета си от кобура, макар ръката й да стоеше върху него. Не го бяха направили нито Мазиан, нито Крешов, нито Кеу. Бяха дали един предупредителен изстрел на доковете, но нищо повече от това. Движеха се бързо, като не оставяха време за мислене на тези, които ги посрещаха, нито за миг да не допуснат, че може да се съпротивляват. Из всичките секции видяха само малцина, които се бяха забавили в коридорите. Анджело Константин навярно им е наредил така, реши Сигни, единствената разумна политика.
Минаваха от ниво на ниво по рампа в края на централния коридор. Стъпките на ботушите им отекваха в абсолютна пустота, а рязкото докладване на войниците зад гърба им, които сами заставаха на пост из станцията на определени разстояния, позволяващи директна видимост, изпращаше друго ехо. От аварийната рампа се прехвърлиха в секцията, където се намираше управлението на станцията. Тук също сновяха войници под командването на офицери, свалили надолу дулата на пушките си, докато други взводове се бяха насочили към страничните коридори, за да нахлуят в останалите офиси. Нямаше стрелба, не и тук. Продължиха да вървят по главния коридор, като скоро студеният метал и пластмаса се смениха с мека рогозка, заглушаваща стъпките. После влязоха в залата със странните дървени скулптури, чиито очи сега изглеждаха не по-малко учудени, отколкото преди.
А човешките лица — тези на малката група хора, събрани в преддверието на заседателната зала — бяха със също толкова ококорени очи.