— Държа да ме придружи някой, който познава нещата — обяви Крешов.
— Директорът на службата за сигурност ще е на ваше разположение — отвърна Анджело. — Ще предам веднага тази заповед.
— Аз също — рече Сигни.
Тя впери очи в познато лице край масата в средата на залата, младият Константин. Изражението му се промени, като срещна поглед й, а младата жена до него го хвана за ръката.
— Капитане — отзова се той.
— Вие, Деймън Константин, ако пожелаете може да помогнете.
Мазиан излезе, като взе част от ескорта със себе си, за да направи оглед на обстановката или, което бе по-вероятно, да продължи с операцията по завземането на други секции, например ядрото на станцията и неговите съоръжения. С тази деликатна задача се бе заел Ян Мейис, вторият по ранг от „Австралия“. Кеу придърпа стол край масата в центъра, превземайки едновременно нея и цялата заседателна зала. Крешов излезе подир Мазиан.
— Да вървим — каза Малори, но младият Деймън се задържа за миг, за да погледне към баща си, който бе свил притеснено устни и да се сбогува с младата жена до себе си. „Нямат особено високо мнение за мен“ — каза си Сигни. Тя го изчака, после тръгнаха заедно към вратата, където взе двама от войниците си да ги съпровождат.
— Към центъра за управление — нареди тя на младия Константин и той й стори път на вратата с неуместна, но естествена галантност, посочвайки към коридора, по който бяха дошли.
Деймън не пророни нито дума, лицето му бе изопнато и сериозно.
— Това жена ви ли беше, там вътре? — попита Сигни. Трябваше й информация за онези, от които зависеха определени неща. — Коя е тя?
— Съпругата ми.
— Как се казва?
— Елена Куен.
Това я изненада.
— От станционен род ли е?
— От фамилията Куен. От „Естел“. Омъжи се за мен и не участва в последния полет.
— Загубила е хората си, цялата фамилия. Известно ви е, предполагам.
— Да, знаем.
— Съжалявам. Имате ли деца?
Мина известно време, преди той да отговори на въпроса.
— Очакваме.
— Аха. — Жената й се бе видяла леко пълна в талията. — Константин има двама сина, нали?
— Да, имам брат.
— Къде е той?
— На Тамдолу. — Лицето му изразяваше все по-голямо притеснение.
— Няма за какво да се безпокоите.
— Не се безпокоя.
Тя му се усмихна с нотка на присмех.
— Войниците ви и на Тамдолу ли са? — попита Деймън.
Сигни продължи да се усмихва, без да си направи труда да отвърне.
— Доколкото си спомням, вие сте от Правния отдел.
— Да.
— Сигурно доста от кодовете за достъп до досиетата са във вашите компютри, нали?
Той я стрелна с погледа, в който не се забелязваше уплаха. По-скоро гняв. Сигни погледна напред, където войници охраняваха остъкления команден комплекс на Главния сектор.
— Обещахте, че ще ни сътрудничите — напомни му Малори.
— Вярно ли е, че сме били отстъпени?
Все така с усмивка тя си припомни, че ако някой можеше да запази самообладание, да знае цената си и тази на Пел, това бяха хората от рода Константин.
— Повярвайте ми — каза Сигни с ирония в гласа.
УПРАВЛЕНИЕ НА ГЛАВНИЯ СЕКТОР, обявяваше знак, придружен от стрелка; КОМУНИКАЦИОНЕН ЦЕНТЪР, и още един; ПЪРВО НИВО, СИН СЕКТОР, 01–0122.
— Свалете тези обозначения — рече тя. — Навсякъде.
— Не мога.
— И цветните кодове.
— Станцията е твърде объркваща, дори нейни жители могат да се изгубят, коридорите са абсолютно еднакви, а без цветовите ни обозначения…
— Така е и на кораба ми, мистър Константин, но не маркираме коридорите, за да напътстваме нашественици.
— На тази станция има деца. Без цветовете…
— Могат да се научат — прекъсна го тя. — Свалете всички знаци.
Централното управление на станцията беше отворено, но заето от войници. Когато влязоха, към тях нервно се насочиха пушки, после се обърнаха навътре. Сигни огледа командния център, всички контролни панели редица по редица, работещите оператори и офицери. Войниците видимо се отпуснаха в нейно присъствие. Също и цивитата — явно при вида на младия Константин, помисли си тя. Именно с тази цел го бе взела със себе си.
— Всичко е наред — обърна се Малори към войниците и към цивилните. — Успяхме да се споразумеем с кмета на станцията и със Съвета. Няма да евакуираме Пел. Флотата установява база, която няма да изоставим. Не ще допуснем Съюза да проникне тук.
Сред цивитата се разнесе шепот, очите им размениха поуспокоени погледи. От заложници изведнъж се бяха превърнали в съюзници. Войниците наведоха дулата на оръжията си.