Хрумна му интересна мисъл — че навярно още дълго преди Човека хайза са имали достатъчно акъл да разговарят с други от вида си по този начин. Доколкото му бе известно, те никога не бяха воювали, нито някога бе съществувало единство между разпръснатите племена. Но все пак вестта за хората се бе разпростряла от едно място до друго. А сега хората изпращаха съобщение по тази странна мрежа. Представи си предаването му край брега или в гората, при случайни срещи или при целенасочени събирания, независимо какви бяха мотивите, които движеха благите, скромни хайза.
И в цялата зона на контакт хайза щяха да започнат да крадат, хайза, които не разбираха какво е това кражба, и да зарязват работата си, те, които не знаеха какво е заплащане или бунт.
Стана му студено, въпреки че бе скрит под няколко пласта дрехи и добре предпазен от ледения бриз. За разлика от Скокливеца той не можеше да избяга оттук. Като човек и като Константин той остана да чака, докато надигащото се утро открои колоните от натоварени работници. Докато хората в другите куполи взеха да стават от сън, за да открият систематичното опустошаване на складове и оборудване. Докато неговите служители стояха наоколо и наблюдаваха какво става. Под прозрачните куполи светнаха лампи, наизлизаха работници, все повече и повече, изпаднали в шок.
Зави сирена. Емилио погледна към небето и забеляза само няколко от последните звезди, но по комканала се получаваше нещо. Иззад скалите край него се появи някой и го хвана през кръста. Той притисна Милико към себе си, зарадван от близостта й.
Чу се вик от отсрещния склон, вдигнаха се ръце и посочиха нагоре. В избледняващото небе се виждаше светлината на спускащ се кораб — по-скоро, отколкото му се искаше.
— Минкс! — извика той при себе си една от върволицата хайза и тя дойде, женска с бял обезкосмен белег от старо изгаряне върху ръката. Приближи се заедно с товара, който носеше, пъшкайки. — Сега се скрийте! — рече й Константин и Минкс се спусна обратно към колоната и още по пътя започна да бърбори с другарите си.
— Къде отиват? — попита Милико. — Казаха ли?
— Те си знаят — отвърна той. — Само те си знаят. — Притисна я още по-силно под поривите на вятъра. — И ще се върнат тук отново, в зависимост от това кой ги повика.
— Ами ако ни отведат оттук…
— Правим, каквото можем. Но няма да оставим чужденци да им заповядват.
Светлините на кораба станаха по-ярки и наситени. Явно не беше някоя от совалките им, а нещо по-голямо и по-застрашително.
Военни, каза си Емилио. Планетната сонда на кръстосвач.
— Мистър Константин — дотича задъхан един от работниците и спря пред тях, разперил от стъписване ръце. — Вярно ли е? Истина ли е, че Мазиан е там горе?
— Беше ни изпратено съобщение, че е така. Не знаем какво става там горе. Всичко показва, че положението е спокойно. Престанете да се тревожите и предайте новината на другите. Ще трябва да запазим самообладание и да посрещнем събитията такива, каквито са. Никой да не казва нищо за липсващите припаси, да не обелва нито дума за тях, разбирате ли ме? Няма да позволим на Флотата да ни вземе всичко, а после да си замине и да остави станцията да гладува. Ето какво става. Съобщете им също и това. И ще изпълнявате само моите заповеди и тези на Милико, ясно ли е?
— Да, сър — въздъхна мъжът и след като бе отпратен, хукна да разнесе вестта.
— По-добре го съобщи на И-купола — рече Милико.
Той кимна и тръгна натам по склона на хълма, на който бяха застанали. От другата страна на възвишението бляснаха ярки светлини, полеви сигнали, които да насочват кацането. Емилио и жена му стигнаха по пътеката до И-купола и попаднаха там на Уей.
— Флотата е там горе — обяви Константин. Веднага се разнесе ужасено шушукане. — Опитваме се да запазим храна за станцията и за нас самите. Ще се постараем да предотвратим превземането на всичко тук от Флотата. Нищо не сте видели. Нищо не сте чули. Вие сте слепи и глухи и не носите отговорност за нищо. Аз я поемам цялата.
Чу мърморене, от постоянните работници, от И-групата. Обърна се и пое заедно с Милико обратно към площадката за кацане. След него тръгна тълпа от негови служители и работници. Също и от хора от И-купола, които никой не спря. Вече нямаха охрана, нито тук, нито в другите лагери. И-групите работеха по зададен план и график като всички останали. Съвсем не липсваха спорове и проблеми с тях. Но те представляваха по-малка заплаха от тези, които се спускаха към тях, които щяха да предявят искания за провизии за пълните си с войници кръстосвачи, а възможно бе да поискат и живи тела.