— Хей — викна тя. — Хей, тези са от полицията.
Бяха петима. Джош игнорира ударите в ребрата и това само я накара да го заръга още по-силно.
Над тях се включи екрана на интеркома. Светлината привлече вниманието му и той погледна нагоре за миг. Направиха друго съобщение до всички — че отново се дава известна свобода за преминаване през зеления сектор. Наведе глава и подхвана отново работата си.
— Зяпат насам — каза момичето.
Наистина гледаха към тях. Ръкомахаха в тяхна посока. Джош хвърли бърз поглед и сведе отново очи, още веднъж, защото този път бяха влезли войници, и то въоръжени. Войници на Компанията. Хора на Мазиан.
— Виж! — обади се отново момичето.
Той се върна към заниманията си. Кадифеният глас от центъра за управление продължаваше да говори по интеркома, като твърдеше, че всички били в безопасност. Тали престана да му вярва.
Чу стъпки в прохода между машините, които се приближаваха от другата му страна, тежки стъпки на многобройни крака. Стигнаха до него и спряха зад гърба му. Продължи да работи с последна, отчаяна надежда. Деймън, помисли си. Искаше да е тук. Деймън!
Ръка докосна рамото му и го накара да се обърне. Погледна нагоре към лицето на надзирателя си с все още премрежен поглед, към хората от станционната служба за сигурност и към войник в броня със знаци от Флотата на Мазиан.
— Мистър Тали — каза един от полицаите, — ще дойдете ли с нас, ако обичате?
Даде си сметка, че гаечният ключ в ръката му бе един вид оръжие, внимателно го остави на тезгяха, избърса ръката си в комбинезона и се изправи.
— Къде отивате? — попита момичето край него. Така и не бе научил името й. По простоватото й лице се четеше уплаха. — Къде отивате?
Той не отговори, не знаеше. Един от полицаите го хвана за лакътя и го преведе през прохода към дъното на работилницата, където бе вратата. Всички ги гледаха втренчено.
— Спокойно — рече надзирателят.
Разнесе се всеобщо шушукане. Полицаите и войниците го изведоха навън в коридора и спряха там. Вратата се затвори и военният офицер, който носеше само ризница, го обърна към стената и го претърси.
Мъжът извади документите му от джоба. Обърна се отново с лице към тях, когато го пуснаха, и застана с гръб към стената, докато наблюдаваше как офицерът се рови в документите му. „Атлантик“, пишеше върху емблемите на униформата му. Обзе го кански ужас. В ръцете на войници на Компанията се намираха документите му, а те единствени можеха да удостоверят, че Тали е безобиден, да докажат всичко, което бе преживял, че не представляваше опасност за никого. Посегна да си ги вземе и офицерът ги дръпна извън обсега му. Хората на Мазиан. Сянката се върна. Джош побърза да прибере ръката си, като си спомни други срещи с тях и сърцето му заби учестено.
— Имам пропуск — каза той, опитвайки се да потисне на лицето си, който се появяваше всеки път, когато бе притеснен. — Той е в документите ми. Може да видите, че работя тук.
— Само сутрин.
— Всички ни задържаха — обясни Джош. — Задържаха ни всички повече, отколкото трябваше. Попитайте и другите. Ние всички сме от сутрешната смяна.
— Вие ще дойдете с нас — каза един от войниците.
— Попитайте Деймън Константин. Той ще ви каже. Аз го познавам. Той ще потвърди, че всичко ми е наред.
Това ги забави.
— Ще си го отбележим — рече офицерът.
— Възможно е да е истина — обади се един от станционните полицаи. — Бях дочул нещо подобно. Той е специален случай.
— Ние изпълняваме заповеди. Компютърът ни насочи към него и трябва да вземем мерки. Или вие ще го приберете в някоя от вашите килии, или ние ще го затворим в нашите.
Тали отвори уста да изкаже предпочитанията си.
— Ние ще го приберем — заяви полицаят, преди Тали да успее да каже каквото и да е.
— Документите ми — продума Джош. Започна да заеква и поруменя от срам. Все още нямаше сили да контролира някои реакции. Протегна умоляващо ръка за документите си, която видимо трепереше. — Сър.
Офицерът ги сгъна и внимателно ги пъхна в чантичката на колана си.
— Той няма нужда от тях. Никъде няма да ходи. Отведете го и го затворете, дръжте го на разположение, в случай че някой от нас поиска да го види, ясно ли е? Може би по-късно ще бъде прехвърлен в И-зоната, но не преди шефовете да са разгледали случая.
— Разбрано — отвърна сухо полицаят. Хвана Джош за ръката и го поведе надолу по коридора. Войниците вървяха непосредствено зад тях, но най-накрая на едно кръстовище техните пътища се разделиха.
Обаче във всеки коридор, в който погледнеше, виждаше хора на Мазиан. Почувства, че му става студено, че е оголен. Изпита дълбоко облекчение, когато полицаите спряха пред един асансьор и единствено те се качиха с него в кабината. По време на пътуването нагоре и после към първо ниво на червения сектор бяха сами, без войници.