— Ако жертват баща ми на Пел…
— Това е малко вероятно да стане. Джесад знае какво прави. Повярвайте ми. Всичко е предвидено. Освен това Съюзът се грижи за приятелите си. — Капитанът го потупа по рамото. — Справихте се много добре като за първи скок. Вслушайте се в съвета на стар вълк и не се напрягайте. Само се успокойте. Върнете се в главната зала, а аз ще дойда да поговорим веднага след като изчислим новия си курс.
— Да, сър — измънка той и направи, каквото му бе казано. Излезе от командната кабина, минавайки отново покрай пазача, закрачи по извития под на коридора и се върна обратно в безлюдната главна зала. Седна в края на излятата група маса-скамейка, подпря лакти на масата и тежко преглътна.
Повдигането му не се дължеше единствено на скока. Изпитваше ужас. Стани мъж, можеше да чуе думите на баща си. Измъчваше се от безсилието си. Бе такъв, какъвто си беше, и мястото му не беше тук, сред подобните на Ейб Блас и на онези мрачни, изглеждащи твърде еднакво хора. Баща му го бе пожертвал. Ако Виторио бе амбициозен, щеше да се опита да извлече полза за себе си при създалите се обстоятелства, да се подмаже на Съюза. Но той не го стори. Знаеше своите способности и ограничения и мечтаеше за своята Розина, за удобства, за хубаво питие, каквото не можеше да си позволи сега заради седативите, проникнали из цялото му тяло.
Нямаше да успеят, нищо нямаше да излезе от това и щяха да го откарат навътре в Съюза, където всички се движеха в крак. А туй щеше да е краят на света, който познаваше. Страхуваше се от промени. Това, с което разполагаше на Пел, му бе достатъчно. Никога не бе искал нещо повече от живота или друг човек. Мисълта, че се намираше тук, навън в космоса, в центъра на абсолютно нищо, бе кошмарна.
Но нямаше избор. Баща му се бе погрижил за това.
Най-накрая Блас дойде, седна, разгърна със сериозно изражение на лицето разни карти на масата и му обясни неща, сякаш младият Лукас бе някой, от който зависеше нещо в тази мисия. Виторио разгледа диаграмата и се опита да проумее предпоставките за такова преместване насам-натам през нищото, докато в действителност не можеше да разбере къде изобщо се намират, което на практика бе равносилно на никъде.
— Трябва да се чувствате съвсем спокоен — рече Блас. — Уверявам ви, че се намирате на много по-сигурно място, отколкото е станцията сега.
— Вие сте доста високопоставен офицер от Съюза, нали? — попита Виторио. — Иначе не биха ви изпратили, просто така.
Капитанът вдигна рамене.
— „Чукът“ и „Лебедово око“, това ли са всичките ви кораби в близост до Пел?
Блас отново вдигна рамене. Вместо отговор.
ГЛАВА ШЕСТА
Тунел за поддръжка в белия сектор 9-1042: 21:00 ч
Мъжете идваха и си отиваха вече от доста време, мъже-в-черупки, носещи пушки. Сатина потрепери и се отдръпна още по-назад в сенките до товарния асансьор. Много от хайза бяха избягали, когато командването поеха Лукасите, други се бяха скрили, когато пристигнаха чужденците, минавайки през проходите, които хайза можеха да използват, тесните коридори, тъмните тунели, където хайза можеха да дишат без маски, но не и хората. Мъжете от Тамгоре знаеха тези коридори, но още не ги бяха показали на чужденците, така че хайза бяха в безопасност. Въпреки това някои от тях плачеха, потънали в мрака, дълбоко навътре, възможно най-надолу, за да не ги чуят хората.
Тук нямаше надежда. Сатина облиза устни и се отпусна назад, приклекнала, изчака, докато въздухът се смени, и се шмугна обратно в безопасната тъмнина. Нечии пръсти я докоснаха. Усети миризмата на мъжкар. Тя изсъска с укор и понюха, за да намери този, който бе неин. Обгърнаха я здрави ръце. Отпусна уморено глава върху твърдото рамо, успокоявайки другия, както и той я успокояваше. Синият зъб не я попита нищо. Знаеше, че не носи по-добри новини, защото именно това бе казал, когато Сатина бе настояла да излезе навън и да види какво става.
Бяха в беда, в голяма беда. Лукасите говореха и даваха заповеди, а чужденците заплашваха. Стария не беше тук, както нямаше и никой от особените — от тези, които живееха от по-отдавна на станцията. Явно бяха отишли някъде по свои дела, сигурно за да се погрижат за необходими неща, помисли си Сатина. По работа, която бе заповядана от важни хора, а може би и по работа, която засягаше хайза.
Но те не се бяха подчинили, не бяха отишли при надзирателите, както не го бяха сторили и особените, които също мразеха Лукасите.
— Да се върнем ли? — запита някой накрая.