Щяха да загазят, ако се предадат, след като бяха избягали. Хората щяха да са им ядосани, хората, които носеха оръжие.
— Не — рече Сатина, а когато се чу мърморене в знак на несъгласие с нея, Синия зъб извърна глава, за да изрази по-гневен отказ.
— Помисли! — каза той. — Ако отидем там, там сигурно има мъже, голяма беда.
— Гладен съм — възрази друг.
Никой не отговори.
Хората можеха да ги лишат от приятелството си за това, което бяха направили. Сега си дадоха ясна сметка за положението. А без такова приятелство те можеха да си останат завинаги на Тамдолу. Сатина си спомни полята на Тамдолу, пухкавите облаци, за които едно време си бе мислила, че са достатъчно твърди, за да седне на тях, дъжда и синьото небе, сиво-зелено-сините листа, цветята и мекия мъх, и най-вече въздуха, който ухаеше на роден дом. Синия зъб навярно също си мечтаеше за това, особено когато нейната пролетна разгорещеност започна да се изпарява и тя не навлезе — защото бе твърде млада още — в първия си зрял период. Синия зъб разсъждаваше върху нещата с по-ясна глава сега. Понякога тъгуваше за планетата. Както и тя. Но да останат там завинаги…
Небето-я-вижда, такова бе името й, а тя бе видяла истината. Синьото бе заблуда, покривало, опънато отгоре като чаршаф. Истината представляваше огромно черно пространство и лицето на великото Слънце, което сияеше сред мрака. Истината винаги щеше да тегне над тях, да виси над главите им. Без благоразположението на хората те щяха да се върнат на Тамдолу без надежда, като през целия си живот щяха да знаят, винаги щяха да помнят, че са откъснати от небето. Вече не можеше да има такъв дом за тях, не и след като бяха видели Слънцето.
— Лукасите си отиват понякога — прошепна в ухото й Синия зъб.
Тя зарови глава в гърдите му, като се опита да забрави, че е гладна и жадна, и не му отговори.
— Имат пушки — рече друг глас близо до тях. — Те ще ни застрелят и ще изгубим живота си завинаги.
— Не и ако останем тук — отвърна Синия зъб — и направим това, което казах.
— Тези не са нашите хора — обади се дълбокият глас на Великанчо. — Те ще наранят нашите хора.
— Това е човешка битка — възрази Синия зъб. — Не засяга хайза.
Осени я мисъл. Сатина вдигна глава.
— Константин. Това е битка на хората Константин. Ще намерим хора Константин и ще ги попитаме какво да правим. Ще открием тези Константин, а също и особените, около Дома на Слънцето.
— Да се обърнем към Слънцето-неин-приятел — възкликна друг. — Тя трябва да знае.
— Къде се намира Слънцето-неин-приятел?
Настъпи мълчание. Никой не знаеше. Особените го бяха запазили в тайна.
— Аз ще я намеря — рече Великанчо. Той пристъпи към тях, протегна ръка в тъмното и я сложи на рамото на Сатина. — Ходил съм на много места. Елате! Елате с мен!
Тя пое въздух, после неуверено докосна с устни бузата на Синия зъб.
— Идваме — съгласи се неочаквано той и я поведе за ръка.
Великанчо потегли бързо пред тях, в мрака се чу трополенето на краката му. Те тръгнаха след него и други също ги последваха, нагоре по тъмните коридори, по стълбите, през тесните проходи, където понякога бе светло, но в повечето случаи не беше. Някои изостанаха, защото вървяха между тръби, минаваха през места, където цареше студ, и през други, които изгаряха голите им ходила, покрай машини, които гърмяха със застрашителна сила.
От време на време Синия зъб излизаше начело, като пускаше ръката й, но после Великанчо го изблъскваше встрани и отново повеждаше. Всъщност Сатина се съмняваше, че Синия зъб има и най-малка представа накъде отива или кой път ще ги отведе до Слънцето-неин-приятел. Бяха ходили в Дома на Слънцето и тя смътно изпитваше онова усещане, които имаше на планета, което подсказваше на сърцето й къде се намира дадено място… Нагоре беше правилно, после наляво, помисли си тя. Но понякога тунелите не завиваха наляво, често криволичеха. Двамата мъжкари вървяха напред, ту единият, ту другият начело, докато накрая всички започнаха да се задъхват и да се препъват. Все повече и повече хайза изоставаха и най-сетне този, който пристъпваше точно зад нея, я хвана за ръката, умолявайки я с този жест. Но Синия зъб и Великанчо не спираха и Сатина щеше да ги изгуби. Тя заряза последните, които ги следваха, и хукна напред, опитвайки се да догони водачите.
— Стига вече! — примоли им се, когато ги настигна по една метална стълба. — Не можем повече, нека се върнем. Вие сте се изгубили.
Великанчо не й обърна внимание. Изкачваше се нагоре, като пъхтеше. Сатина дръпна Синия зъб, но той изсъска ядосано и продължи след Великанчо. Лудост. Обзела ги бе лудост.
— Нищо няма да намерите! — проплака тя.