Втурна се отчаяно и забърза след тях, дишайки тежко, като се опитваше да ги вразуми, тях, които сякаш бяха загубили разума си. Минаха покрай панели и врати, през които навярно можеха да излязат навън. Но двамата винаги отказваха. Най-накрая стигнаха до място, където бяха изправени пред избор. Място, на което се виждаше да свети синя лампа над една врата, и откъдето тръгваха стълби, водещи навсякъде — нагоре, надолу и в три други посоки.
— Тук е — заяви Великанчо след известно колебание, като опипа бутоните на осветената врата. — Тук има коридор.
— Не — изстена Сатина.
— Не — противопостави се също Синия зъб, възвръщайки навярно здравия си разум.
Но Великанчо натисна първия бутон и се пъхна във въздушния шлюз, когато вратата се отвори.
— Върни се! — викна Синия зъб и те се втурнаха да го спрат, защото бе луд. Полудял бе от ревност и желание да предизвика съперника си, защото бе направил това заради нея, единствено заради нея. Влязоха след него и вратата се затръшна зад гърба им. Втората врата се отвори, задействана от ръката на Великанчо, в момента, в който стигнаха до него. Блясна светлина и ги заслепи.
Изведнъж гръмнаха пушки и Великанчо се срина на прага, като от него се разнесе мирис на изгоряло. Той извика, нададе ужасен писък. Синия зъб се извъртя и натисна бутона на другата врата, а когато тя се отвори и ги духна вятър, яката му ръка пренесе Сатина навън. Чуха се човешки гласове, които надвикваха внезапния вой на сирени, но те заглъхнаха, след като вратата се затвори. Хукнаха към стълбите и се спуснаха надолу, тичайки сляпо през тъмните коридори, все по-надолу, по-надълбоко в мрака. Смъкнаха дихателите от лицата си, но въздухът миришеше странно, непривично. Накрая спряха своя бяг, изпотени и треперещи. Синия зъб се поклащаше и стенеше в тъмното и Сатина го обследва за рани, попадна на пръстите му, стиснали горната част на ръката. Облиза болното място, което бе пламнало, обгорено, облекчи го, колкото можеше. После притисна Синия зъб до себе си и се опита да успокои яростта, която го караше да трепери. Бяха се изгубили, и двамата се бяха изгубили в тъмните коридори. Ужасна смърт бе застигнала Великанчо и Синия зъб седеше, съскайки от болка и гняв, а мускулите му се бяха стегнали и потръпваха. След малко обаче той се отърси, докосна с устни бузата й, трепна, когато тя го прегърна.
— О, нека си вървим у дома — прошепна той. — Нека си отидем у дома, и да не виждаме повече хора. Нито машини, нито полета, нито човешка работа. Само хайза, единствено хайза. Нека си вървим у дома.
Сатина не каза нищо. Вината за произшествието бе нейна, защото именно тя дала предложението. Великанчо я желаеше и Синия зъб бе приел предизвикателството да се надпреварват, сякаш се намираха сред хълмовете. Нещастието бе станало заради нея, по нейна вина. Сега дори Синия зъб й предлагаше да изостави мечтата си, не искаше да я следва повече. Очите й се напълниха със сълзи, обзеха я съмнения относно нея самата и за самотата, за това, че бе отишла твърде далеч. В момента бяха изпаднали в още по-голяма беда, защото за да се приберат, трябваше отново да се качат в зоната на хората, да отворят някоя врата и да помолят за помощ, а вече бяха видели до какво води това. Седяха притиснати един в друг и не помръдваха от мястото си.
Малори изглеждаше уморена, очите й бяха хлътнали, но продължаваше да обикаля редиците на центъра за управление, представляващи сякаш безкраен лабиринт, докато войниците й дежуреха край вратата. Деймън я наблюдаваше, облегнал се на един пулт, също гладен и уморен, но това сигурно бе нищо, помисли си той, в сравнение с чувството, което хората от Флотата трябваше да изпитват, защото след като бяха преминали скок, веднага бяха прехвърлени на тази досадна полицейска работа. Работниците, които не бяха освободени от постовете си, изглеждаха изтощени и тихо се оплакваха с мърморене. Но за войниците нямаше да има друга смяна.
— Цяла нощ ли ще останете тук? — попита я той.
Сигни му отвърна със студен поглед, без да каже нищо, и продължи.
Младият Константин я наблюдаваше вече от няколко часа, приемайки присъствието й в центъра за предзнаменование. Имаше особена походка, с която се движеше, без да предизвиква никакъв шум, без да се перчи. Но въпреки това навярно приемаше несъзнателно, че всички ще се отстранят от пътя й. И всички го правеха. Ако на някой оператор му се наложеше да стане от мястото си, той се осмеляваше само когато Малори минаваше покрай друга редица. Тя не бе отправила нито една заплаха — рядко говореше, най-вече с войниците си, обаче за какво, си знаеха само Сигни и те. От време на време, особено в началото, преди да изтекат толкова часове, тя изглеждаше дори приятна. Но нямаше никакво съмнение, че заплахата все пак съществуваше. Повечето от станционистите никога не бяха виждали отблизо въоръжението, което носеха Малори и нейните войници. Те никога не бяха докосвали пушка със собствените си ръце, така че трудно биха могли дори да опишат това, което виждаха. Деймън забеляза три разновидности само сред малкия избор, който имаше тук — лек пистолет, модели с по-дълга цев и тежки пушки, — всичките от черна пластмаса и със зловещо симетрична конструкция. Войниците носеха също брони, които да разсейват изгарящия лъч на подобни оръжия и които им придаваха еднакъв смъртоносен вид като на машини, сякаш неразделни от останалото снаряжение, вече не приличащи на хора. На човек му бе невъзможно да се отпусне в присъствието им.