— На ваша отговорност?
— Аз поемам отговорността.
— Доколкото разбирам… Не, не, мистър Константин, няма вие да ходите. Не е нужно да отидете лично. Ще наредя по комканала на Флотата да го освобождят и да го пратят в къщи. Въз основа на вашето уверение, че нещата са такива, каквито твърдите.
— Може да прегледате записите, ако желаете.
— Сигурна съм, че няма да съдържат нищо ново за мен.
Сигни махна с ръка, давайки знак на някого зад него, който леко се отмести. Тръпки го полазиха по гърба, когато изведнъж си даде сметка, че към гърба е било насочено оръжие. Междувременно тя отиде до компулта, надвеси се над рамото на оператора и въведе код за канал на Флотата.
— Тук е Малори. Върнете документите на Джошуа Тали и го освободете от станционния арест. Предайте нареждането ми на съответните служби на Флотата и на станцията. Край.
Чу се потвърждение, безлично и незаинтересовано.
— Мога ли… — обърна се Деймън към нея, — мога ли да му се обадя? Той ще се нуждае от точни напътствия…
— Сър! — обади се една от седящите наблизо операторки, обърнала лице към него. — Сър…
Константин погледна разсеяно изплашеното й лице.
— Застреляли са тамдолец, сър, на четвърто зелено ниво.
Новината го остави без дъх. За момент съзнанието отказа да възприема.
— Мъртъв е, сър.
Той поклати глава, като му се повдигаше, обърна се и погледна Малори.
— Те не причиняват зло на нищо. Досега никой тамдолец не е вдигал ръка срещу човек, освен за да избяга от страх. Никога.
Сигни вдигна рамене.
— Вече е непоправимо, мистър Константин. Продължавайте да си вършете работата. Някой се е стреснал и е гръмнал, а имаше заповед да не се стреля. Това е наш проблем, не е ваш. Нашите собствени служби ще се занимаят със случая.
— Те са хора, капитане.
— Убивали сме също и хора — отвърна невъзмутимо Малори. — Казах ви, че ще е най-добре да си гледате вашата собствена работа. Това е случай за военното правосъдие при извънредно положение и аз ще се погрижа по въпроса.
Той не помръдна. Из целия център погледите на хората се бяха насочили към тях и по панелите мигаха сигнали, на които не бе обърнато внимание.
— Хайде на работа! — нареди той остро и всички веднага се извърнаха. — Пратете станционен лекар на местопроизшествието.
— Играете си с търпението ми — каза Малори.
— Те са наши граждани.
— Броят на гражданите ви е голям, мистър Константин.
— Казвам ви, че те се ужасяват от насилието. Ако искате тази станция да изпадне в хаос, капитане, предизвикайте паника у тамдолците.
Тя се замисли над това, накрая кимна, без следа от злоба.
— Ако може да оправите някак си положението, мистър Константин, направете каквото е необходимо. И вървете, където пожелаете.
Само толкоз. Вървете. Той тръгна към вратата, но изведнъж погледна със страх назад към Малори, която можеше да прекрати открит спор. Беше загубил, беше се оставил на гнева си да го завладее и ръководи, а тя бе казала „вървете“, сякаш това не засягаше гордостта й.
Деймън излезе от залата, но чувството, че бе направил нещо изключително опасно, не го напусна.
— Пуснете Деймън Константин да мине — прогърмя из коридорите гласът на Малори и войниците, които се бяха приготвили да го спрат, се отдръпнаха от пътя му.
Затича се, щом слезе от асансьора на четвърто ниво в зеления сектор, като държеше в ръката си личната си карта и пропуска, профуча край ревностно гледащ задълженията си войник, който се опита да му препречи пътя, и успя да се измъкне. Отпред се бяха струпали войници и закриваха всичко от погледа му. Той се приближи забързан, усети, че някой грубо го хвана, показа пропуска си и си проправи път покрай тях.
— Деймън!
Той чу гласа на Елена още преди да я види, завъртя се на място и посрещна обятията й между шпалира от войници в брони, притисна я успокоен.
— Един от сезонните работници — каза тя, — мъжкар на име Великанчо. Мъртъв е.
— Да се махаме оттук — предложи й той, като не вярваше на здравия разум на войниците.
Погледна през рамото й. По пода пред прага на шлюза имаше доста кръв. Бяха пъхнали мъртвия тамдолец в найлонов чувал и го поставили върху носилка, с която да го изнесат. Елена, хванала го под ръка, сякаш нямаше намерение да си тръгва.
— Вратата го е смачкала — рече тя. — Но преди това може да го е убил изстрелът. — Млад офицер се прилижи бързо до тях и Елена пошушна: — Лейтенант Ванърс от „Индия“, който командва този взвод.
— Какво стана? — попита Деймън лейтенанта. — Какво се случи тук?