— Вие сте мистър Константин? Съжаляваме за станалата грешка. Тамдолецът се появи неочаквано.
— Намирате се на Пел, лейтенанте, тук е пълно с цивилни. Станцията ще поиска обстоен доклад за произшествието.
— За безопасността на вашата станция, мистър Константин, настойчиво бих ви препоръчал да преразгледате процедурите си за сигурност. Ваши работници разхерметизираха шлюза. Затова се задейства аварийният щит и именно той разряза тамдолеца на две. Някой отвори вътрешната врата не когато трябва. Докъде стигат тези тунели? Навсякъде ли се простират?
— Избягали са — вметна бързо Елена, — надолу, далеч от тук. Навярно са от сезонните и не познават добре тунелите. А те едва ли ще излязат отново сега, когато навън ги заплашват пушки. Ще се крият там долу, докато умрат.
— Заповядайте им да излязат — каза Ванърс.
— Не разбирате тамдолците — отвърна Деймън.
— Изкарайте ги всичките от тунелите и ги запечатайте.
— В тези тунели се извършва поддръжката на Пел, лейтенанте. И нашите тамдолски работници живеят в образуваната от тях мрежа, в която циркулира техният въздух. Затова не могат да бъдат затворени. Аз ще вляза там — обърна се той към Елена. — Могат да ми отговорят.
Тя прехапа устна.
— Няма да мръдна оттук — рече, — докато не излезеш обратно.
Искаше да й изложи възраженията си, но мястото не беше подходящо за целта. Погледна към Ванърс.
— Може да ми отнеме време. Тамдолците не са такива, с които можем да се пазарим на Пел. Те са изплашени и могат да се промъкнат на места, където да умрат и да ни причинят истински проблеми. В случай че изпадна в беда, свържете се със станционната управа и не изпращайте вътре войници. Ние можем да се справим с тях. Ако гръмне друга пушка, когато те са наблизо, може да останем без поддръжка на станцията, сър. Нашата и тяхната жизнеосигуряващи системи са свързани и трябва да поддържат помежду си в строго определено равновесие.
Ванърс нищо не отвърна. Не реагира. Нямаше как да разберат дали разумните доводи стигаха до съзнанието му или до това на останалите от тях. Деймън стисна ръката на Елена, отдръпна се, проби си с рамо път през бронираните войници, и се опита да избегне стъпването в локва кръв, докато отваряше шлюза с картата си.
Вратата се отмести, после се затвори след него, шлюзът автоматично задейства цикъла си. Протегна ръка да вземе предназначената за хора дихателна маска, каквато винаги висеше от дясната страна на входа в такива шлюзове, и я нахлузи на лицето, преди да чуждата атмосфера да му повлияе сериозно. Дишането му сега се придружаваше от всмукване и изсъскане, които той винаги асоциираше подсъзнателно с присъствието на тамдолци и които прозвучаха твърде силно в металната килия. Отвори вътрешната врата и ехото долетя обратно от голямата дълбочина. Над мястото, където се намираше, светеше бледа синя лампа, но той се спря да отключи вградения до вратата шкаф и да извади от него лампа. Мощният лъч проряза мрака, за да покаже плетеница от стомана.
— Тамдолци! — викна той и гласът му прокънтя глухо надолу. Усети студа още щом мина през вратата и я остави да се затвори, застанал на свързващата платформа, от която тръгваха стълби във всички посоки. — Тамдолци! Аз съм Деймън Константин! Чувате ли ме? Обадете се, ако ме чувате.
Ехото заглъхна страшно бавно, потъвайки все по-надълбоко.
— Тамдолци?
От мрака се надигна тихо стенание, ехо на плач, което изправи космите на тила му. Стон на гняв?
Продължи надолу, хванал прожектора в едната си ръка, докато с другата се държеше за тънкото перило, спря и се заслуша.
— Тамдолци?
Нещо се размърда в тъмните дълбини. Далече надолу меки ходила стъпваха съвсем леко по метална повърхност.
— Константин? — прошепна чужд глас. — Константин-мъж?
— Аз съм Деймън Константин — извика той отново. — Моля покажете се. Нямам оръжие. В безопасност сте.
Остана на мястото си, като усети лека вибрация на скелето, когато някъде долу в мрака върху него стъпиха нечии крака. Чу дишане и очите му мярнаха светлина дълбоко под него, проблясване като илюзия. Стори му се, че забеляза козина и друг присвятване на очи, които се качваха по стълбите. Стоеше абсолютно неподвижно, сам човек, уязвим по тези тъмни места. Тамдолците не бяха опасни, но никой досега не ги бе нападал с оръжие.
Идваха, вече се различаваха по-ясно в светлината на преносимата лампа, две раздърпани същества, които с усилие преодоляха последната стълба, задъхани, едното ранено, а другото с широко отворени очи от ужас.
— Константин-мъж — каза изплашената женска с треперещ шепот, — помощ, помощ, помощ!
Протегнаха ръце, умолявайки. Деймън постави прожектора долу на решетката, върху която бе застанал, и ги прие като деца. Докосна много внимателно мъжкаря, чиято ръка бе обляна цялата в кръв и който разтегна устни в раздразнено ръмжене.