— Елате! — рече младият Константин и те млъкнаха и се приготвиха да потеглят.
Синия зъб, с превързана с бял бинт ръка, скочи, за да не бъде оставен, и измърмори с ниския си глас нещо на останалите. Сатина също се обади и изведнъж всеобщо ободряване обзе тамдолците. Деймън тръгна, хванал за ръка Елена, и край тях и зад тях закрачиха тамдолците под странния акомпанимент на звуците от дихателите, движейки се радостно и бързо. Войниците, които срещаха тук-там по пътя си, стояха неподвижно, изведнъж превърнали се в малцинство, докато тамдолците бъбреха помежду си все по-свободно. Стигнаха края на коридора и поеха по широката спираловидна рампа, от която водеха врати към всичките девет нива. Докато се спускаха, нечия ръка се сплете с лявата на Деймън, той се извърна и видя Синия зъб, до който беше Сатина, така че направиха блок от четирима, вървящи заедно, странна компания… от петима, тъй като още някой отдясно бе хванал Елена за ръката. Сатина викна нещо. Отвърна й хор. Тя пак заговори, като ехото на гласа й се носеше нагоре и надолу, и отново прогърмя шумен хор, съпроводен от подскачане край тях. Някой друг извика отзад и дружно му отговориха гласове, после втори път. Деймън стисна по-здраво ръката на Елена, едновременно развълнуван и разтревожен от подобно поведение. Но тамдолците бяха доволни, че вървят с него, и викането им започна да наподобява пеене на марш.
Изкачиха се на девето зелено ниво и закрачиха надолу по дългия коридор, после излязоха на доковете със силен вик, който предизвика ехо. Редицата войници, които пазеха подстъпите към корабите, се размърда заплашително, но не предприе нищо повече.
— Стойте край мен! — нареди Деймън строго на спътниците си и те се подчиниха, докато се изкачваха по извитата платформа, водеща към шлюза на техния жилищен отсек, където трябваше да се разделят. — Вървете! — каза им той. — Вървете и гледайте да сте внимателни. Не плашете хората с пушки!
Беше очаквал да хукнат, да припнат свободни, както бяха започнали да подскачат наоколо му. Но един по един те дойдоха и поискаха да ги прегърнат, него и Елена, нежно и внимателно, така че раздялата отне известно време.
Последни бяха Сатина и Синия зъб, които ги взеха в обятията си и ги притиснаха.
— Обичам ви — каза Синия зъб.
— Обичам ви — рече Сатина на свой ред.
Нито дума, нито въпрос за мъртвия им другар.
— Великанчо си отиде — каза им Деймън, макар да бе сигурен, най-вече заради изгарянето на Синия зъб, че те са били замесени по някакъв начин в случилото си. — Мъртъв е.
Сатина кимна сериозно, потвърждавайки.
— Ти праща него у дома, Константин-мъж.
— Ще го изпратя — обеща той. Хората също умираха, но не заслужаваха да бъдат транспортирани. Те нямаха силна връзка с пръстта на тази планета, пръстта на никоя планета, понякога изпитваха тъжно желание да погребват, но само ако това не представляваше неудобство. Случаят тук представляваше неудобство, но такова бе и да бъдеш убит далеч от дома. — Ще се погрижа за това.
— Обичам ви — заяви сериозно тя и го прегърна отново, после докосна съвсем нежно с ръка корема на Елена и си тръгна със Синия зъб. След малко двамата се затичаха към шлюза, който водеше към тунелите на хайза.
Елена изгледа удивено съпруга си, държейки собствената си ръка върху корема.
— Откъде може да знае? — попита тя с учудване и смях. Жестът на Сатина смути и младия Константин.
— Забелязва се леко — рече той.
— При тях също ли?
— Те не наедряват — отвърна Деймън и погледна през рамото й към доковете и войнишките редици. — Да вървим. Обстановката тук не ми се нрави.
Елена също извърна очи, проследявайки погледа му, към войниците и към по-пъстрите групи, които се забелязваха към издигащия се нагоре хоризонт, близо до баровете и ресторантите. Търгари, които държаха под око военните, заели отнетия от тях док.
— Това място е принадлежало на търгарите още от самото създаване на Пел — каза тя, — както и баровете и общежитията за преспиване. Сега заведенията се затварят, което няма да се хареса войниците на Мазиан. Екипажи на товарни кораби и хора на Мазиан в един бар, в една обществена спалня — станционната служба за сигурност трябва да е нащрек, когато пуснат тези войници да се разхождат свободно.
— Хайде — подкани я Деймън, като я хвана под ръка. — Не искам да стоиш тук. Първо беше в онзи коридор с тамдолците, после тича с нас насам, навън…
— А ти къде се подвизаваше? — сопна се Елена. — Долу в тунелите.
— Аз ги познавам.
— Аз пък познавам доковете.
— А какво правеше на четвърто ниво?
— Бях тук долу, когато се получи съобщението. Поисках пропуск от Кеу и той ми даде, накарах лейтенанта му да сътрудничи с доковата управа. Вършех си работата, ако искаш да знаеш. А щом чухме новината по интеркома на Флотата, завлякох Ванърс там горе, преди да бъде застрелян още някой.