Деймън я прегърна с чувство на благодарност, поведе я и като подминаха ъгъла, се озоваха в девето синьо ниво. Там отново, докъдето им стигаше погледът, се забелязваха само войници, застанали на разстояние един от друг, но освен тях в коридорите нямаше други хора.
— Джош! — рече той внезапно и пусна ръката си.
— Какво има?
Ускори крачка, насочил се към асансьора, извади документите си от джоба, но часовите бяха от „Индия“ и веднага ги пропуснаха.
— Прибрали са Джош. Малори знае, че е тук и къде се намира.
— Какво смяташ да правиш?
— Тя се съгласи да го освободи. Може дори да са го пуснали вече. Трябва да проверя в компютъра и да разбера къде е, дали все още е в ареста или се е прибрал в квартирата си.
— Може да преспи у нас.
Деймън не отговори, разсъждавайки по предложението й.
— Иначе кой от нас — добави тя — ще може наистина да спи спокойно?
— Няма да ни хване много сън и когато той е там. В този апартамент ще сме като нагъчкани. Със същия успех можем да го пуснем при нас в леглото.
— Спала съм и при по-пренаселени условия. И то в продължение не само на една нощ. Ако той попадне в ръцете им…
— Елена, положението ще е съвсем друго, ако станцията изрази своя протест. В случая обаче има неща, лични неща, свързани с Джош…
— Тайни?
— Неща, които не бива да излизат наяве. Неща, които Малори може да не иска да се разчуят, разбираш ли ме? Тя е опасна. Срещал съм много убийци, които имат далеч по-малко хладнокръвие.
— Капитан от Флотата. Това е особена порода, Деймън. Попитай който и да е търгар. Знаеш, че сред редиците на тези войници навярно има роднини на търгари, които се намират на станцията, но те няма да се отделят от строя, за да поздравят собствените си майки, няма да го сторят. Нищо, което е взето от Флотата, не се връща. Само не ми заявявай, че не познавам Флотата. Мога да ти кажа, че ако искаме да направим нещо, то трябва да го направим. Още сега.
— Ако го приютим при нас, рискуваме това ни действие да попадне в досиетата на Флотата…
— Мисля, че знам ти какво искаш да сториш.
Елена също беше твърдоглава. Той прецени нещата, спря пред асансьора и постави ръка върху бутона.
— Смятам, че ще е по-добре да го вземем — рече Деймън.
— Значи така — отвърна тя. — Така и предполагах.
ГЛАВА СЕДМА
1
Пел: четвърто ниво на белия сектор: 22:30 ч
Джон Лукас вървеше нервно по празните коридори въпреки пропуска, какъвто Кеу бе раздал на всички в заседателната зала на Съвета. Евентуално щяха да започнат да изтеглят постепенно войниците, започвайки от утрото на основния ден — така им бяха обещали. Налагаше им се, помисли си той. Някои от войниците вече бяха изпратени да почиват на смени, докато на тяхно място на пост заставаха хора от екипажа на Флотата, които не носеха брони. Всичко бе спокойно, дори не го спряха освен веднъж, на излизане от асансьора, така че той безпрепятствено стигна до вратата на своя апартамент и пъхна картата си, за да я отвори.
Предната стая бе пуста. Сърцето му подскочи от внезапно обзелия го страх, че неканеният му гост бе избягал. Но после в коридора, водещ към кухнята, се появи Бран Хейл, очевидно зарадван и успокоен да го види.
— Всичко е наред — рече Бран и Джесад излезе, последван от други двама от хората на Хейл.
— Време беше — каза Джесад. — Започна да ни доскучава вече.
— Това няма да се промени особено — отвърна Джон раздразнено. — Всички трябва да останат тук тази нощ: Хейл, Дениълс, Клей. Не мога да позволя от вратата на апартамента ми да се изниже цяла върволица посетители тъкмо под носа на войниците. Те ще си отидат на сутринта.
— Флотата ли? — попита Хейл.
— Войниците от коридорите.
Лукас отиде до барчето в кухнята и огледа една бутилка, която бе оставил пълна, преди да излезе, а сега не съдържаше повече от два пръста течност. Наля си питие и отпи от него с въздишка, а очите му смъдяха от изтощение. Отиде до любимото си кресло и се отпусна в него, а Джесад седна срещу него от другата страна на ниската масичка, докато Хейл и хората му затършуваха из барчето за нова бутилка.
— Радвам се, че сте бил предпазлив — обърна се той към Джесад. — Безпокоях се.
Джесад се усмихна с лукав поглед.
— Допускам, че сте бил обезпокоен. Че от време на време сте се опитвал да намерите решение. Навярно продължавате да мислите по този проблем. Ще го обсъдим ли?