— Е, Кресич не е от този тип, това мога да ви кажа.
— Кресич има контакти. Може ли човек да се задържи без тях на неговото място в онзи ад, който представлява И-зоната?
2
Пел: търгарско общежитие — седмо ниво на зеления сектор: 22:41 ч
Интеркомът зажужа. Екранът светна, някой се обаждаше. Джош хвърли поглед към него през стаята си, спря да се разхожда. Бяха го пуснали да си отиде. Вървете си у дома, бяха му казали и той се бе прибрал по коридори, охранявани от полицаи и хора на Мазиан. Знаеха къде се намира в този момент. И сега някой му звънеше в квартирата само секунди след неговото пристигане.
Обаждащият се бе настоятелен, червената светлина не угасна, продължи да мига. Той не искаше да отговори, но можеха да го търсят от ареста, за да проверят дали наистина се е прибрал. Страхуваше се да не им отговори. Прекоси стаята и натисна бутона за връзка.
— Джош Тали — рече той в микрофона.
— Джош, Джош, тук е Деймън. Радвам се да чуя гласа ти. Добре ли си?
Подпря се на стената, за да си поеме въздух.
— Джош?
— Добре съм, Деймън. Знаеш какво се случи.
— Знам. Съобщението ти стигна до мен. Поех лично отговорността за теб. Довечера ще дойдеш в нашия апартамент. Вземи си всичко, което ти е необходимо. Ще мина да те взема.
— Не, Деймън. Не. Не се забърквай в това.
— Вече сме го обсъдили, всичко ще е наред. Не възразявай.
— Не бива, Деймън. Не допускай да го впишат в досиетата си…
— Ние и без друго сме твои официални спонсори, Джош. И вече е вписано в досиетата.
— Недей.
— Елена и аз тръгваме към теб.
Връзката прекъсна. Джош избърса лицето си. Топката, на каквато се бе свил стомахът му, заседна на гърлото му. Не виждаше стени, не виждаше изобщо къде се намира. Наоколо имаше само метал, а сред него бе Сигни Малори с младо лице и посребрена от възрастта коса, с мъртви очи, които бяха по-стари от всичко. Деймън и Елена с детето, което искаха да имат — те бяха готови да рискуват всичко. Заради него.
Тали нямаше оръжие. Не се нуждаеше от никакво, ако щяха да са само двамата, той и тя, както бяха останали в нейната квартира. Тогава се бе чувствал мъртъв, мъртъв отвътре. Съществувал бе, мразейки съществуванието си. Сега същата парализа заплашваше да го обхване отново — да остави неща да се случат, да се съгласи, да се скрие, където му предлагаха. Това винаги бе по-лесно. Не бе представлявал никаква заплаха за Малори, защото не бе имал за какво да се бори.
Отблъсна се от стената, опипа джоба си, за да се увери, че докумените му бяха там. Излезе в коридора и тръгна към безлюдната рецепция на общежитието, оттам навън, където имаше пазачи. Един мъж от местната служба за сигурност се насочи към него. Джош хвърли бърз поглед надолу по коридора, където стоеше войник.
— Вие! — викна той, като наруши тишината на празното помещение. Полицаят и войникът реагираха мигновено. Войникът толкова рязко вдигна пушката си, че сигурно оставаше съвсем малко да натисне и спусъка. Тали преглътна тежко, държейки ръцете си така, че да се виждат. — Искам да говоря с вас.
Движение на пушката го подкани. Той се приближи, разперил широко ръце встрани, към войника в броня и черното дуло.
— Достатъчно! — нареди войникът. — Какво има?
На значките му пишеше „Атлантик“.
— Малори от „Норвегия“ — каза той. — Ние сме добри приятели. Кажете й, че Джош Тали иска да говори с нея. Веднага.
Войникът го изгледа с пълно недоверие, невярващ, после се смръщи. Но закрепи пушката в сгъвката на ръката си и посегна към преносимия си комапарат.
— Ще предам това на дежурния офицер на „Норвегия“ — рече той. — Тъй или иначе ще ви отведат, и в двата случая — при нея, ако ви познава, или при следствената комисия, ако ли не.
— Тя ще ме приеме — увери го Джош.
Войникът натисна бутона на микрофона и направи съобщение. Това, което му отговориха, стигна само до неговите уши чрез слушалките в шлема, но очите му трепнаха.
— Тогава проверете — каза той на „Норвегия“, а малко по-късно отвърна: — В Главното управление. Разбрах. Край. — Закачи комапарата отново на колана си и посочи с дулото на пушката. — Вървете надолу по този коридор и се качете по рампата. Намиращият се там войник ще ви поеме и ще ви заведе да говорите с Малори.
Тали тръгна забързано, защото не си даваше сметка, че на Деймън и Елена ще им отнеме доста време, докато стигнат до общежитието.
Претърсиха го. Много добре знаеше, че ще го направят. Изтърпя го за трети път през този ден и този път претърсването не го обезпокои. Чувстваше се обзет от студ отвътре и външните неща не го засягаха. Поизпъна дрехите си и се заизкачва с войниците по рампата, покрай часовои на всяко ниво. На второто в зеления сектор влязоха в асансьор, за да изминат краткия път нагоре и после встрани към първо синьо ниво. Дори не му бяха поискали документите, бяха им хвърлили бегъл поглед по-скоро за да се уверят, че в портфейла му нямаше нищо друго, освен тях.