После повървяха малко в обратна посока по коридора, покрит с рогозка. Из въздуха се разнасяше миризма на химически разтворител. Наоколо работници усърдно отстраняваха всички знаци, указващи посока или местоположение. Остъклената секция по-нататък, натъпкана с техническо оборудване, между което тук-там сновяха оператори, се охраняваше по-сериозно. От войници на „Норвегия“. Те им отвориха вратата и го пуснаха да влезе заедно със съпровождащите го пазачи в главното управление на станцията, изпълнено от редици компютри и зает с обслужването им персонал.
Малори, седнала на ръба на един пулт, стана да го посрещне, усмихна му се студено, с изморено лице.
— Е? — рече тя.
Джош бе мислил, че видът й няма да предизвика никаква реакция у него. Но не беше така. Стомахът му се сви.
— Искам да се върна обратно — заяви той — на „Норвегия“.
— Наистина ли?
— Аз не съм станционист, мястото ми не е там. Друг кой би ме взел?
Сигни го изгледа и не отвърна. В лявото му коляно започна да пулсира спазъм и му се прииска да може да седне. Щяха да го застрелят, ако помръднеше, наистина вярваше, че ще го сторят. Трептенето заплашваше да разбие цялата му стегнатост, с която се владееше, и в ъгълчето на устата му също се появи тик, когато Малори се извърна за миг и после пак го прикова с поглед. Засмя се — сух кикот.
— Константин ли те изпрати?
— Не.
— Преминал си Пренастройка. Така ли е?
Заекване върза езика му. Джош кимна.
— И Константин поема лично отговорността за доброто ти поведение.
Всичко тръгна наопаки.
— Никой не е отговорен за мен — каза той, запъвайки се на всяка дума. — Искам да съм на кораб. Ако „Норвегия“ е единственото място, където мога да отида, ще го приемам.
Принуден бе да я гледа право в очите, в които проблясваха въобразими мисли, неща, които нямаше да бъдат споменати тук, пред войниците.
— Претърсихте ли го? — запита тя пазачите му.
— Да, капитане.
Малори остана известно време замислена, без да се усмихне, без да се засмее.
— Къде живееш?
— В една стая в старото общежитие.
— Константин ли ти я осигури?
— Работя. Плащам си я.
— Какво работиш?
— Дребен демонтаж.
Израз на изненада, на подигравка.
— Затова искам да се махна оттам — рече Тали. — Предполагам, че ми дължите това.
Получи се прекъсване, движение зад гърба му, което спря. Сигни се изсмя — отегчен, изморен смях — и даде знак на някого да се приближи.
— Константин! Елате тук! Елате да си приберете приятеля.
Джош се обърна. В залата бяха влезли и двамата, Деймън и Елена, почервенели, ядосани и останали без дъх. Явно го бяха последвали.
— Ако е разстроен — рече Деймън, — трябва веднага да бъде изпратен в болницата. — Приближи се и сложи ръка върху рамото на Тали. — Хайде, Джош, ела!
— Не е разстроен — отвърна Малори. — Дойде тук, за да ме убие. Отведете приятеля си у дома, мистър Константин. И го дръжте под наблюдение, защото в противен случай аз ще уредя нещата, както намеря за най-добре.
Настъпи гробно мълчание.
— Ще се погрижа за това — обади се след малко Деймън. Пръстите му се забиха в рамото на Джош. — Хайде! Ела!
Тали пристъпи, тръгна с него и Елена, мина покрай охраната и излезе навън, в дългия коридор с неспирно търкащите работници и миризмата на разтворител. Вратите на главното управление се затвориха зад гърба му. Никой не продума. Деймън премести ръката си и го стисна за лакътя. Натикаха го в един асансьор и бързо се спуснаха до пето ниво. В този коридор също имаше войници и станционни полицаи. Минаха, без никой да ги спре, в отклонението към жилищния отсек и стигнаха апартамента на младите Константин. Те го вкараха вътре и затвориха вратата. Джош стоеше в очакване, докато Деймън и Елена извършиха първите обичайни действия — да запалят лампите и да съблекат връхните си дрехи.
— Ще изпратя някой да вземе нещата ти — каза сухо Деймън. — Хайде, разполагай се като у дома.
Не заслужаваше такова посрещане. Седна на един кожен стол, като си даде сметка за своите оцапани с масло работни дрехи. Елена му донесе някаква студена напитка и той близна от нея, без да усети вкуса й.
Младият Константин седна върху страничната облегалка на креслото до него. Личеше, че е вбесен. Джош прие това, като намери точка на пода между обувките, в която да гледа.