Емилио се облегна назад на стола, забил непреклонен поглед в намръщената физиономия на Пори, изчака, докато капитанът с белязаното лице нанесе няколко бележки върху разпечатката пред себе си и я бутна през масата към Константин. Емилио я взе, прелисти искането за провизии и кимна бавно.
— Може да отнеме известно време — каза той.
— За момента просто препредавам сведената ми информация и действам според указанията — рече Пори. — Вие и вашите работници не ни сътрудничите. Може да се занимавате с това, колкото дълго си искате.
Седяха в малката зала за екипажа на кораба, с който Пори бе пристигнал. Подът й бе равен, защото планетната сонда не бе предвидена за продължително пътуване в космоса. Пори бе опитал вкуса на въздуха на Тамдолу, на куполите им, на прахта и калта и се бе оттеглил, отвратен, в кораба си, бе извикал Емилио при себе си, вместо да посети главния купол. И това щеше да допадне особено на младия Константин, ако капитанът бе изтеглил и войниците си. Но той не го бе сторил. Те продължаваха да стоят навън, с маски и с оръжия, пръснати навсякъде наоколо. Постоянните, както и И-работниците изпълняваха задълженията си под дулата на пушките им.
— Аз също получавам нареждания — заяви Емилио — и действам според тях. Най-доброто, което можем да направим, капитане, е да признаем, че и двете страни си дават сметка за положението и че разумното ви искане ще бъде уважено. И двамата се подчиняваме на заповеди.
Думите му навярно биха спечелили благоразположението на някой разумен човек. Но Пори не бе такъв. Той просто се смръщи. Вероятно негодуваше срещу назначението, което го бе изпратило на Тамдолу. Възможно бе такова да е обикновеното му изражение. Може би не си бе доспал; кратките интервали, на които се сменяха войниците отвън, показваха, че те не бяха пристигнали бодри и свежи; за същото свидетелстваше и екипажът на кораба, който вероятно не бе алтернативният.
— Разполагате с толкова време, колкото ви е необходимо — повтори Пори и беше очевидно, че щеше да си спомни колко дълго им бе отнемело — някой ден, когато му се удадеше възможност да върши нещата така, както на него му харесваше.
— Тогава довиждане — рече Емилио и като не получи отговор, стана и си излезе. Охраната го пусна да си върви, да прекоси късия коридор и да се спусне надолу през огромния търбух на кораба с асансьора, който действаше и като шлюз, в атмосферата на Тамдолу. Сложи си маската и заслиза по смъкнатата рампа под порива на хладния вятър.
Още не бяха изпратили окупационни войски в другите лагери. Помисли си, че навярно им се искаше да го направят, но силите им бяха ограничени, а освен това по другите места нямаше площадки за кацане. Колкото до исканите от Пори провизии, пресметна, че ще може да достави заявеното количество. Това щеше да намали техните запаси, определено да ограничи снабдяването на станцията, но реши, че тяхното инатене и изпразнените куполи все пак бяха свели исканията на Флотата поне до нещо поносимо.
„Положението се подобрява — гласеше последното съобщение от баща му. — Не се предвижда евакуация. Флотата възнамерява да си устрои постоянна база на Пел.“
Новините не бяха най-добрите, но не бяха и най-лошите. През целия си живот Емилио бе разглеждал войната като един вид дълг, който ще трябва да бъде изплатен някой ден, от някое поколение. Даваше си сметка, че Пел нямаше да успее да запази вечно неутралитета си. Докато представителите на Компанията бяха при тях, той отчаяно се бе надявал, че те подготвят някаква външна сила, която да се намеси. Но не беше така. Вместо това те разполагаха единствено с Мазиан, който губеше войната, каквато Земята не можеше да финансира, който не можеше да защити станция, дори тя да реши да го обезпечи, който изобщо не познаваше Пел и хич не го бе грижа за финото равновесие на Тамдолу.
„Къде са тамдолците?“ — бяха запитали войниците. „Изплашили са се от чужденците“ — бе им отговорил Емилио. От тях не се забелязваше ни следа. Точно така и бе предвидил в плановете си. Пъхна искането на Пори за провизии в джоба на якето си и закрачи по пътеката нагоре по хълма, прехвърли билото му. Можеше да види тук-там войници, застанали между куполите, да забележи пушките им. Можеше да види по-надалеч и работниците сред полетата, всичките си работници, изкарани да се трудят независимо от графика им, нито от възрастта или здравословното състояние. Войници имаше долу край мелницата, край помпената станция. Задаваха въпроси на работниците относно производствените норми. Досега нищо не бе опровергало основното му твърдение, че станцията просто поглъщаше всичко, което те произвеждаха. Освен това горе се намираха и множество кораби, всички онези търгари, които стояха на орбита около Пел. Надали Мазиан щеше да започне да си набелязва търгарски кораби и да им отнема запасите — не и когато бяха толкова многобройни.