Мазиан обаче не бе надхитрявал толкова дълго Съюза — продължаваше да го гложди мисълта, — за да се остави сега да бъде измамен от Емилио Константин. Едва ли.
Спусна се надолу по пътеката, мина по моста над дерето, заизкачва се наново, към центъра за управление. Видя, че вратата бе отворена, забеляза Милико да излиза, да застава отпред в очакване, с развяна от вятъра черна коса и свити от студа ръце. Беше пожелала да дойде с него на кораба, страхувайки се да го остави сам в ръцете на Пори, без свидетели. Беше я разубедил. Сега тя се втурна към него, спускайки се надолу по склона, и Емилио й махна, даде й знак, че всичко бе поне толкова наред, колкото можеше да бъде.
Те все още продължаваха да управляват Тамдолу.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Първо ниво на синия сектор: 5.10.52 г., 09:00 ч
На пост край ъгъла стоеше войник. Джон Лукас се поколеба, но бе сигурно, че тъкмо така ще привлече вниманието му. Войникът направи движение с ръка и я приближи към пистолета си. Джон пристъпи нервно напред, държейки в своята ръка карта, подаде я и войникът — едър и набит тъмнокож младеж — я пое и се намръщи, докато я разучаваше.
— Това е пропуск от Съвета — каза Лукас. — Пропуск на висш съветник.
— Да, сър — отвърна войникът.
Джон си взе обратно картата и тръгна по напречния коридор, като имаше усещането, че зад гърба му войникът продължаваше да го наблюдава.
— Сър!
Той се извърна.
— Мистър Константин е в своя офис, сър.
— Съпругата му е моя сестра.
За момент настъпи мълчание.
— Да, сър — рече меко войникът и отново се превърна в статуя. Джон се обърна и продължи нататък.
Анджело добре се бе подредил, помисли си с горчивина, тук нямаше навалица, не му се налагаше да отстъпва от своето жилищно пространство. Целият край на напречен коридор номер четири принадлежеше на Анджело.
И на Алисия.
Спря пред вратата, поколеба се, стомахът му се сви. Стигнал бе вече дотук. Там, отзад, стоеше войник, който щеше да зададе въпроси, да съобщи за странното му поведение. Нямаше връщане назад. Натисна бутона на интеркома. Почака.
— Кой? — попита го писклив глас, като го стресна. — Вие кой?
— Лукас — отговори той. — Джон Лукас.
Вратата се отвори. Слаба, посивяла тамдолка вдигна учудено към него очите си, заобиколени от бръчки.
— Аз Лили — каза тя.
Джон се промъкна край нея, влезе и се озърна в тъмната всекидневна, огледа скъпата й мебелировка, нейния лукс и простор. Тамдолката Лили остана закована на мястото си, притеснена, затвори вратата. Погледът му бе привлечен от светлина, той се извърна и видя, че оттатък има друга стая с бял под, с илюзия на прозорци, отворени към космоса.
— Вие идва види нея? — запита Лили.
— Кажи й, че съм тук.
— Аз каже.
Старата тамдолка се поклони и се оттегли с бързи ситни стъпки. Апартаментът беше тих, мъртвешки тъмен и глух. Лукас изчака в мрака на всекидневната стая, без да знае какво да прави с ръцете си, докато стомахът му го стягаше все повече и повече.
От другата стая се чуха гласове.
— Джон! — чу той повикване сред тях.
Гласът на Алисия. Поне гласът й беше все още човешки. Потрепери, почувства се физически неразположен. Никога не бе идвал в този апартамент. Никога. Бе виждал Алисия само на екрана на интеркома, дребна, сбръчкана, жалка останка, която машините поддържаха жива. Сега дойде. Не знаеше защо идва, но вече го осъзна. За да научи каква е истината, да разбере дали ще може да понесе срещата си с Алисия, дали животът й заслужаваше да бъде живян. През всичките тези години бе успявал някак си да приеме образа на екрана, предаваното студено изображение, но да се озове тук, в нейната стая, да я погледне в лицето и да бъде принуден да разговаря с нея…
Лили се върна, скръсти ръце, поклони се.
— Вие ела. Вие сега ела.
Той пристъпи. Стигна до средата на пътя към покритата с бели плочки стая, стерилна, тиха, и стомахът му се сви.
Изведнъж Джон се обърна и тръгна към външната врата.
— Вие идва? — настигна го озадаченият глас на тамдолката. — Вие идва, сър?
Натисна бутона и излезе навън, изчака вратата зад него да се затвори и пое дълбоко дъх в по-хладната, свободна атмосфера на коридора.
Отдалечи се оттук, от това място, от семейството на Константин.
— Мистър Лукас — обърна се към него войникът на пост, когато стигна ъгъла, като в очите на часовоя прозираха любопитни въпроси изпод маската на учтивостта.