Усети докосване по рамото. Извърна глава въпреки болките във врата и зърна брат си. Емилио се настани на свободния стол до него, като задържа ръката си върху рамото му. По-големият му брат Емилио бе в алтернативната управа на главния сектор. Вече бе започнал алтернативният ден, мъгляво си даде сметка Деймън. Световете на бодърстване и сън, в които те двамата рядко се срещаха по служба, се бяха застъпили в бъркотията.
— Върви си у дома — меко каза Емилио. — Мой ред е, ако някой от нас трябва да стои тук. Обещах на Елена, че ще те изпратя вкъщи. Стори ми се разстроена.
— Добре — съгласи се той, но не помръдна, защото му липсваше воля или просто сила. Ръката на брат му го стисна, после го пусна.
— Гледах мониторите — рече Емилио. — Знам с какво си имаме работа тук.
Деймън стисна устните си срещу внезапен пристъп на повдигане, зареял поглед пред себе си не към бежанците, а в безкрайността, в бъдещето, в унищожаването на нещо, което винаги е била стабилно и сигурно. Пел. Тяхната станция, неговата и на Елена, неговата и на Емилио. Флотата си позволяваше да им стори това и нямаше как да я спрат, защото много внезапно им бяха изсипали бежанците и те нямаха готови алтернативи.
— Видях как убиват хора — поде той. — Не направих нищо. Не можех. Не можех да се опълча срещу военните. Неодобрението ми само би причинило бунт. Тогава всички щяхме да загазим. А те застреляха хора за туй, че са излезли от редицата.
— Деймън, изчезвай оттук. Сега всичко е моя грижа. Все ще измислим нещо.
— Няма към кого да се обърнем за помощ, освен към агентите на Компанията, обаче не ни трябва да замесваме тъкмо тях. Не им позволявай да се набъркат в това.
— Ще се справим — заяви Емилио. — Има граници; дори Флотата си дава сметка за тях. Не могат да изложат на опасност Пел и да се измъкнат живи. Каквото и да направят няма да ни пожертват.
— Вече го сториха — отвърна Деймън, вперил очи към редиците на доковете, после се обърна да погледне брат си, да види лице като своето, но с пет години по-старо. — Получихме нещо, което не съм сигурен, че някога ще успеем да смелим.
— Така бе и когато затвориха Старите звезди. Справихме се.
— Две станции… До нас се добраха шест хиляди души от колко — петдесет, шейсет хиляди?
— Останалите са в ръцете на Съюза, предполагам — измърмори Емилио. — Или са загинали с Маринър, никой не знае колко са жертвите там. Може би някои са се качили на други товарни кораби и са тръгнали в друга посока. — Той се облегна, лицето му бе стегнато в мрачно изражение. — Татко навярно е заспал. Мама също, надявам се. Отбих се при тях на идване. Татко рече, че е било лудост да дойдеш тук; отвърнах му, че аз също съм луд и навярно ще мога да се погрижа за нещо, за което ти не си успял. Той не каза нищо. Но е разтревожен. Върни се при Елена. Тя си намери работа от другата страна на този хаос — оправя документите на търгарите бежанци. Задаваше им някакви чудати въпроси. Деймън, мисля, че трябва да си отидеш у дома.
— „Естел“ — внезапно стигна до него прозрението. — Тя е по следите на слуховете.
— Отиде си вкъщи. Беше уморена или разстроена, не знам. Само каза, че би искала да се прибереш, когато можеш.
— Научила е нещо.
Изправи се на крака, събра документите си, осъзна какво прави, бутна ги към Емилио и си тръгна забързан покрай часовия, за да прекоси хаоса на дока от другата страна на прохода, който разделяше основната част от станцията от изолационния сектор. Туземни работници се разбягаха от пътя му — космати, спотайващи се същества, още по-чужди на вид заради дихателните маски, които носеха извън обитаваните от тях тунели за поддържане на станцията; пренасяха екипировка, товари и лични вещи с дива припряност — пищяха и си подвикваха в налудничав контрапункт на заповедите на хората надзорници.
Деймън взе асансьора към зеления сектор, тръгна по коридора, водещ към собствената им квартира и също задръстен с нахвърляни кашони с чужди вещи, сред които пазач от охраната дремеше на поста си. Всички работеха свръхсмяна, особено от службата за сигурност. Подмина го, направи физиониомия на закъснялата и смутена реакция на пазача и спря до вратата на апартамента.
Отключи я, видя с успокоение, че лампите светят, чу познатото трополене на пластмаса в кухнята.
— Елена? — обади се от вратата.
Тя гледаше печката. Не се обърна към него. Деймън спря, почувствал трагедия, още един изгубен свят.