Излезе в преддверието на заседателната зала, мина покрай подигравателните, удивени погледи на тамдолските статуи, после през стъклената врата в коридора и без да бъде обезпокояван от охраната, се насочи към асансьора, който щеше да го отведе долу на девето синьо ниво, за да се прибере у дома, в И-зоната.
Движението по коридорите на главния отсек на станцията сега като че ли бе по-нормално, по-малко от обикновено. Станционистите се бяха върнали към работата си и се движеха свободно, макар и предпазливо. Никой не смееше сякаш да се задържи където и да е било повече от необходимото.
Някой се блъсна в него при разминаване. Нечия ръка срещна неговата и пъхна в нея някаква карта. Кресич спря, останал с неясното впечатление, че бе някакъв мъж, чието лице не си бе направил труда да види. Обхванат от ужас, той потисна импулса си да се обърне и да погледне. Направи се, че намества документите в папката си, продължи, без да спира, и едва по-нататък по коридора погледна картата: пропуск за достъп с тясна лента върху повърхността: Зелен сектор, Девето ниво, 0434. Адрес. Вървейки, отпусна край тялото си ръката, в която държеше картата, докато в същото време сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
Можеше да не й обърне внимание, да се прибере в И-зоната. Можеше да върне картата, като заяви, че я бе намерил, или като разкаже истината — че някой искаше да установи контакт с него, без другите да разберат. Политика. Трябваше да е свързано с политиката. Някой, който бе готов да се изложи на риск, искаше нещо от представителя на И-зоната. Капан… или може би надежда, търговия на влияния. Някой, който вероятно бе в състояние да преодолява пречки.
Василий можеше да стигне до девето зелено ниво — просто като натисне грешен бутон за асансьора. Спря пред панела за извикване на асансьора, самичък, въведе зелено и застана пред таблото, така че никой минаващ да не забележи светещата зелена лампичка. Кабината дойде, вратата се отвори. Той влезе в нея и в последния момент, втурвайки се, вътре влетя някаква жена, която се обърна към вътрешния панел, за да въведе кода за второ зелено ниво. Вратата се затвори и когато асансьорът потегли, Кресич отправи бегъл поглед към жената и бързо го отмести в друга посока. Кабината се придвижи встрани към съседния сектор, после се спусна надолу. Жената слезе на второ ниво, той остана вътре, докато се качиха други пътници, но между тях нямаше никой, който да го познава. Асансьорът спря на шесто, на седмо ниво, поемайки още хора. На осмо слязоха двама, стигнаха девето. Василий излезе с четирима други, тръгна към доковете; пръстите му, стискащи картата, се бяха изпотили. От време на време минаваше покрай войници, които наблюдаваха общия поток на движение. Но едва ли някой от тях щеше да обърне внимание на обикновен мъж, който върви по коридора, спира пред врата и използва картата си, за да влезе. Действията му бяха съвсем естествени. Приближаваше разклонението към четвърти напречен коридор. На него не стоеше часовой. Кресич забави ход, като разсъждаваше объркано, а сърцето му биеше лудо. Започна да си мисли дали да не подмине.
Минувач, който изскочи иззад гърба му, го хвана за ръкава и рязко го повлече напред.
— Елате! — рече мъжът и сви с него зад ъгъла.
Василий не оказа съпротива, страх го бе от ножове, инстинкт, какъвто се развиваше в И-зоната. Очевидно доставчикът на картата също бе слязъл тук долу или имаше съучастник. Кресич се движеше като марионетка, мина по напречния коридор и стигна вратата. Минувачът, който го държеше, го пусна и продължи нататък, остави го да използва картата.
Кресич влезе и се озова в малък апартамент с неоправено легло, цялото покрито с разхвърлени дрехи. От нишата, която служеше за кухня, се появи незабележителен мъж на около трийсет и пет години.
— Кой сте вие? — попита го той.
Това го извади от равновесие. Василий понечи да пъхне в джоба си картата, но мъжът протегна ръка, за да я поиска. Той му я предаде.
— Име? — запита непознатият.
— Кресич — и добави отчаяно: — Трябва да се прибирам, всеки момент ще забележат липсата ми.
— Тогава няма да ви задържам твърде дълго. Вие сте от Ръсел, мистър Кресич, нали?
— Мислех, че не ме познавате.
— Съпругата ви се казва Джен Джъстин, а синът ви — Роми.
Опипа наоколо за някаква опора, подпря се облегалката на едно кресло, сърцето му щеше да се пръсне.
— За какво говорите?
— Прав ли съм, Василий Кресич?
Той кимна.
— Съгражданите ви от И-зоната са ви гласували доверие, за да представлявате интересите им. Вие, естествено, сте човек, към когото те се отнасят с уважение и когото биха послушали, когато става въпрос за техните интереси.