— Анулирайте повикването! — тросна жената в униформа, когато стигна до тях. После сама посегна към панела. — Викат ни по тревога.
— Мога да ви осигуря приоритет — предложи Деймън, просто за да се отърве от тях. Забързаността им означаваше неприятности. Помисли си, че на други нива може би разблъскаваха станционистите.
— Направете го.
Извади картата си от джоба, пъхна я в прореза и набра кода на своя ранг. Светна червена лампа. Останалите войници пристигнаха едновременно с асансьора и рамена в брони изблъскаха Константин и Тали встрани и ги оставиха отвън, докато всички се натикаха в кабината. Асансьорът се понесе нататък, без да спира по пътя към целта, която бяха въвели от панела вътре. В коридора не остана нито един войник. Деймън погледна към Джош, чието лице бе пребледняло и изтръпнало.
— Ще се качим на следващия — каза Константин, като вдигна рамене. Самият той бе разстроен и мълчаливо въведе кода на девето синьо ниво.
— Елена ли? — попита Джош.
— Искам да сляза там — отвърна Деймън. — Ще дойдеш с мен. Ако има някакви размирици, твърде вероятно е да стигнат и до доковете. Трябва да отида там долу.
Асансьорът се забави. Той почака още известно време и накрая отново използва картата си за второ приоритетно повикване. Червената лампа светна, за да укаже това, после замига, което означаваше, че няма свободна кабина. Деймън удари с юмрук по стената, хвърли отново поглед към Джош. Беше далече, за да отидат пеш, по-лесно бе да се изчака асансьорът да се освободи — в крайна сметка щеше да е по-бързо.
Отиде до най-близкия интерком и зададе приоритетно обаждане, докато Тали остана да чака край вратата на асансьора.
— Задръж кабината, ако дойде — рече той на Джош и набра номера. — Комцентрала, тук е Деймън Константин, обаждам се по спешност. Видяхме войници да се изтеглят на бегом. Какво се е случило?
Последва дълга пауза.
— Мистър Константин — отвърна глас, — това е обществен интерком.
— В момента не е такъв. Какво става?
— Обща тревога. Заемете аварийните постове, моля.
— Какво се е случило?
Връзката прекъсна. Започна да вие глухо сирена. По тавана замигаха червени светлини. От офисите наизлизаха хора и се спогледаха, сякаш се надяваха това да е тренировка или грешка. Собствената секретарка на Деймън също беше навън, по-надолу по коридора.
— Влизайте обратно вътре! — викна той. — Затворете вратите!
Хората отстъпиха назад, прибраха се в офисите. Червената лампа до рамото на Тали продължаваше да мига, сигнализирайки, че няма свободен асансьор. Всички кабини на транспортната система трябваше да са се струпали долу на доковете.
— Ела! — рече Деймън на Джош, като махна с ръка към другия край на коридора. Тали изглеждаше смутен и той се приближи до него и хвана ръката му. — Хайде!
В коридора имаше още хора, в отдалечената му част. Той им нареди да се приберат, без да ги вини — освен Константин имаше други хора, чиито близки и любими бяха пръснати из станцията, деца на училище или детска градина, роднини в болница. Някои хукнаха напред, отказвайки да се подчинят на нареждането. Агент на станционната служба за сигурност също им викна да спрат и когато те не обърнаха внимание на заповедта, посегна към пистолета си.
— Пуснете ги да вървят — възпря го Деймън. — Оставете ги.
— Слушам, сър. — Лицето на полицая се отпусна, стопявайки израза на ужас. — Сър, никой не отговаря по интеркома.
— Дръжте си пистолета в кобура! От войниците ли заимствате тези реакции? Застанете на поста си. Успокойте хората. Помогнете им, ако можете. Готви се спешно излитане. Възможно е дори да е тренировка. Отпуснете се.
— Да, сър.
Продължиха нататък към аварийната рампа, прекосиха умълчания коридор, без да тичат — един Константин не можеше да тича, да всява паника. Деймън вървеше, като се опитваше да прогони паниката си отвътре.
— Няма време — измърмори Джош под носа си. — Докато се предаде сигналът за тревога, корабите вече ще са стигнали тук. Ако Мазиан е бил изненадан, докато стои на док…
— Извън станцията има милицейски кораби и два кръстосвача — каза Деймън и внезапно си припомни кой бе Тали. Притаи дъх, погледна ужасено към Джош и видя лице, което бе също толкова угрижено, колкото и неговото. — Да вървим! — подкани го той.
Стигнаха аварийната рампа, чуха викове, които станаха по-силни, когато отвориха вратата. От другите нива надолу се спускаха тичащи хора.
— Не бягайте! — извика Константин на тези, които минаха покрай него.
Някои намалиха темпото, неколцина се обърнаха, но това не доведе до нищо, тъй като изведнъж заприиждаха още хора, шумът се усили, все повече тичащи. Транспортната система бе блокирала навсякъде и потоците от хора от всички нива се изливаха в кладенеца със спиралната рампа.