— Виж там! — викна Джош, като го настигна. Деймън пое въздух и се извърна, втурна се към ъгъла на страничен коридор, който вървеше нагоре и по-нагоре, за да стигне до сляпа стена — границата между секторите.
Стената обаче не беше сляпа. Имаше проход. Тали изкрещя и се опита да го издърпа назад, когато видя задъненото разклонение.
— Ела! — изсъска Константин и хвана Джош за ръкава.
Продължиха да тичат, докато стената се спусна от хоризонта и се изправи пред тях, сякаш сляпа стена с изрисуван по нея стенопис, но в десния й долен ъгъл имаше люк за тамдолски проход.
Деймън се подпря на стената, измъкна с треперещи пръсти картата си и я натика в прореза. Люкът се отвори, като вдигна облаче прах, и той издърпа през него Тали след себе си, в истински мрак, в сковаващия студ.
Люкът се затвори. Започна процедура за смяна на въздуха и Джош се огледа уплашено. Деймън взе маските от нишата, връчи едната на Тали, нахлузи една на собственото си лице и пое глътка въздух, като толкова трепереше, че едва успя да намести ластичната й лента.
— Къде отиваме? — поипта Джош с променен от маската глас. — Сега накъде?
В нишата имаше прожектор. Константин го взе, включи светлината. Протегна ръка към ключа за вътрешната врата, отвори я и звукът от това проехтя далеч нагоре. В лъча на прожектора се забелязаха метални стълби — двамата бяха стъпили върху решетка и от нея тръгваше стълба, която влизаше в кръгла тръба. Притеглянето намаля зашеметяващо. Той се хвана за металното перило.
Елена, Елена сигурно бе излязла да търси убежище, заключила бе вратите на офиса — трябваше да го стори. Оттук Деймън нямаше да може да излезе навън на доковете. Трябваше да доведе помощ, да стигне до точка, откъдето да организира фронт на силите за сигурност, които да спрат всичко това. Нагоре. Да се изкачи на по-високите нива. От другата страна на тази преграда се намираше белият сектор. Опита се да намери проход към него, но лъчът не откриваше нищо подобно. Нямаше директна връзка между секторите, освен на доковете и на първо ниво, спомни си той. Съществуваха само сложни системи от шлюзове, тамдолците знаеха къде са, но не и той. Трябваше да се обади в главния управление, реши той, да излезе в някой коридор по-горе и да се добере до интерком. Нищо не беше наред. Притеглянето губеше стабилност — Флотата бе заминала, навярно и търгарите, изкарвайки ги от равновесие, а главното управление не го компенсираше. Там горе ставаше нещо много, много лошо.
Обърна се, залитна при внезапния подкосяващ прилив на гравитация, хвана водещото нагоре перило и започна да се катери.
Джош го последва.
6
Док на зеления сектор
От централата не отговаряха. Ръчното комустройство даваше само сигнал за изчакване, съпроводен от статично пращене. Елена отпусна бутона му и хвърли нервен поглед към редицата войници, които пазеха входа на девето зелено ниво.
— Вестоносец! — извика тя. При нея пристигна на бегом един младеж. Какво друго им оставаше да използват, след като интеркомът бе изключен? — Мини по всички кораби по пръстена, от един на друг, докъдето можеш да стигнеш, и им кажи да предадат съобщението по собствените си комвръзки, ако могат. „Стойте си по местата!“ — гласи то. Кажи им… знаеш какво да им разправиш. Ще им речеш, че навън има неприятности и те ще налетят право на тях, ако изскочат от доковете. Върви!
Възможно бе да не работи и сканерът. Спомни си комуникационното затъмнение, което налагаше Флотата. Но „Индия“ и „Африка“ си бяха тръгнали като бяха оставили войници, които да пазят дока, войници, които нямаха място да вземат. И връзките все още бяха прекъснати. Нямаше как да разбере каква информация получаваха търгарите, нито какви нареждания можеха да са получили войниците по техните собствени комвръзки. Не знаеше кой ръководеше тези изоставени войници — дали бе някой висш офицер или някой отчаян и объркан сержант. Те образуваха стена пред входовете на девето ниво от синия и зеления док, както и стени, обърнати с лице към извитите хоризонти, които отделяха тези докове от всяка страна. Стени от войници с вдигнати пушки и готови да защитават периметъра си. Елена се страхуваше от тях не по-малко, отколкото от приближаващия се враг. Те бяха стреляли, бяха отблъснали една тълпа, бяха убили хора. Продължаваха да се разнасят откъслечни изстрели. Тя имаше дванайсет служители и шест от тях липсваха — отрязани от прекъснатите комвръзки. Другите ръководеха докерните бригади да проверят състоянието на зарязаните свързващи ръкави — да няма критична повреда в някой шлюз. Цялата секция трябваше да се изолира като предпазна мярка. Само ако хората й в управлението на синия док успееха да оправят нещата. Контролните им панели бяха блокирали, тъй като цялата система бе запушена от централно прекъсване. Колебанията на же продължаваха да се усещат от време на време. Течността в резервоарите трябваше да се преразпредели възможно най-бързо, като се използва пълният капацитет на тръбите, във всички резервоари, за да се компенсира промяната. Станцията разполагаше и с двигатели за коригиране на орбитата, можеха да използват и тях. Подобно увеличаване и намаляване на теглото бе ужасяващо в огромно празно пространство като това на доковете, неприятното предусещане, че всеки момент можеше да се появи колебание с повече от кило или две.