Таймерът зазвъня. Елена извади тавичката от фурната, сложи я на плота, извърна се, като успя да го изгледа все още владееща се. Той почака, усещайки болката й, след това пристъпи и я взе в обятията си. Тя въздъхна леко.
— Мъртви са — каза. От гърдите й отново се изтръгна въздишка. — Взривени с Маринър. „Естел“ е унищожен, заедно с всички на борда. Няма надежда за оцелели. На „Сайта“ видели гибелта му; не могъл да напусне дока — заради всички тези хора, които се опитвали да се качат на борда. Избухнал пожар. И тази част от станцията се взривила, това е всичко. Експлозията откъснала носа на кораба.
Петдесет и шестима на борда. Майка, баща, братовчеди, по-далечни роднини. Един самостоятелен свят — „Естел“. Деймън все още имаше свят, независимо от щетите. Имаше семейство. Нейното бе мъртво.
Елена не каза нищо повече, нито дума на мъка за загубата или на радост, че самата е оцеляла, като не взе участие в този полет. Въздъхна на още няколко пристъпа, притисна се в Деймън, после се обърна със сухи очи, за да сложи още една порция за вечеря в микровълновата.
Седна, яде. Вършеше всичко както обикновено. Той насила погълна храната си, като долови все още привкус на дезинфекционни препарати в устата си и си спомни, че цялото му тяло е пропито от тях. Накрая успя да улови с поглед очите й. Бяха безизразни като очите на бежанците. Не намери какво да каже. Стана, заобиколи масата и прегърна Елена откъм гърба.
Ръцете й обгърнаха неговите.
— Добре съм.
— Да ми се беше обадила.
Елена пусна ръцете му и се изправи докосвайки го с жест на досада. Внезапно се взря право в очите му със същата тъмна умора в зениците.
— Остана само един от нас — обяви тя.
Деймън замига объркано, после проумя, че имаше предвид рода Куен. Родът на „Естел“. Търгарите притежаваха имена, тъй както станцистите имаха домове. Тя беше Куен; това означаваше нещо, което той осъзна, че не бе разбрал през месеците, докато бяха заедно. Отмъщението бе стока за търгарите — народ, за който самото име представляваше собственост и бе неделимо от репутацията.
— Искам дете — рече Елена.
Той я изгледа, смаян от тъмнината на очите й. Обичаше я. Тя бе влязла в живота му, напускайки търгарски кораб и решила да опита живота на станция, въпреки че още говореше за своя кораб. Четири месеца. За пръв път откакто бяха заедно той не изпитваше влечение към нея, не при този неин поглед, гибелта на „Естел“ и причините й за отмъщение. Не каза нищо. Бяха се споразумели, че няма да имат деца, докато тя не разбере със сигурност, че би могла да понесе оставането си. Предложението й сега можеше да означава тъкмо съгласие за оставане. Можеше да е нещо друго. Не беше време да го обсъждат, не сега с цялата тази лудост около тях. Деймън просто я привлече към себе си, отведе я в спалнята и я държа в прегръдките си през дългите тъмни часове. Тя не поиска нищо и той не зададе никакви въпроси.
2
— Не — каза мъжът от регистрационното бюро, без да погледне този път разпечатката; после добави в изморен опит да прояви човечност: — Почакайте. Ще го потърся отново. Може да не е въведено с този правопис.
Василий Кресич почака, обзет от ужас. Безнадеждността бе надвиснала над всички от тази последна отчаяна група от бежанци, които отказваха да напуснат регистрационните бюра на доковете: семейства и части от семейства, които търсеха роднини, чакаха да чуят сведения. Бяха двайсет и седмина по пейките край бюрото, ако се броят и децата; той ги бе преброил. Бяха останали след основния ден в алтернативния, бяха дочакали да пратят нова смяна оператори — един вид жест на човечност от страна на станцията, но от компютъра не излизаше нищо ново.
Почака. Операторът въвеждаше една след друга комбинации. Нищо не се получаваше. По изражението на човека, обърнат към него Кресич се досещаше, че нищо не излиза. Изведнъж съжали и оператора, който трябваше да седи тук, без да постига никакъв резултат, знаейки, че няма надежда, заобиколен от жалещи роднини и въоръжени пазачи, разположени за всеки случай край бюрото. Кресич седна отново до семейство, което в объркването бе загубило син.
Историята на всички бе една и съща. Бяха се качили на корабите, обзети от паника, охраната на Маринър се бе интересувала повече от това да си осигури място на борда, отколкото да пази реда и да натовари и други. Вината си бе лично тяхна, не можеше да го отрече. Тълпата се бе втурнала на доковете, хора си бяха пробили насила път на борда, без да имат пропуски, раздадени на важните личности, които трябваше да се евакуират. Пазачите стреляха от уплаха, без да са сигурни кои са нападатели и кои — редовни пътници. Станцията Ръсел загина в бунт. Тези, които вече бяха пуснати за качване, бяха товарени набързо на най-близкия кораб, вратите се затваряха в момента, в който броят им стигаше капацитета на кораба. Джен и Роми трябваше да са се качили преди него. Кресич бе останал, опитвайки се да въдвори ред на определения му пост. Повечето от корабите бяха приготвени за излитане навреме. Но тълпата бе нахлула на „Хансфорд“, където седативите бяха свършили и под натиска на повече хора, отколкото системата можеше да поддържа, всичко бе изпочупено и изпадналат в шок тълпа се бе разбунтувала. На „Грифин“ бе достатъчно зле; Кресич се беше вмъкнал на борда още преди вълната от хора, която охраната трябваше да покоси. И вярваше, че Джен и Роми са успели да се качат на „Лила“, поне според разпечатката, която накрая бяха получили след суматохата при излитането.