Мигновено пристигнаха обратни съобщения, неспокойни запитвания за повече информация, груби искания, заплахи, че незабавно ще напуснат дока. Около самата Елена екипажът на „Краят на предела“ извършваше необходимата подготовка за отлитане.
Всеки момент, надяваше се тя, комвръзката можеше да се възстанови всеки момент, от комцентралата на станцията можеха да се обадят ясно и разумно, да възстановят контакта с главното управление — с Деймън, който сигурно се намираше там или може би не. Дано не беше, примоли се Елена, в онези коридори сред полуделите хора от И-зоната. Беше обедната почивка на основния ден — възможно най-лошото време, когато голяма част от жителите на Пел бяха излезли от офисите и работилниците, навън в коридорите…
Неговото назначение при аварийна ситуация бе на синия док. Навярно се бе опитал да стигне дотам, сигурно го бе направил. Тя го познаваше. Сълзи напълниха очите й. Стисна юмрука си върху страничната облегалка на креслото, като се опита да не мисли за спадащата болка в корема си.
— Току-що се активира хидравличният портал на белия сектор — пристигна съобщение до нея от „Сайта“, който се намираше в изгодна позиция. Други кораби докладваха последователно за задействането на останалите хидравлични портали. Пел се раздели на изолирани зони в положение на отбрана — първият знак, че станцията все още имаше някакви сили да се защитава.
— Сканерът засече нещо — чу се изплашеният глас на член от екипажа зад гърба на Елена. — Може да е търгарски кораб, напуснал орбитата. Не е ясно.
Тя избърса лицето си и се опита да се концентрира върху всички неща, които изискваха вниманието й.
— Недейте напуска дока — каза Елена. — Ако се отскубнем от свързващите ръкави, там навън ще загинат хиляди. Извършете запечатването ръчно. Не прекъсвайте, не откачайте тези връзки.
— Ще ни е нужно време — рече някой. — А може да не разполагаме с него.
— Тогава започвайте — подкани ги тя.