7
Пел: главно управление — първо ниво на синия сектор
Броят на червените светлини, които бяха залели панелите, намаля. Джон Лукас се местеше от пулт към пулт и гледаше операторите в ръцете, наблюдаваше сканера, следеше всички действия, които трябваше да продължат да контролират. Хейл пазеше от другата страна на остъклената стена на комцентралата заедно с Дениълс, тук бяха Клей в единия край на помещението и Лий Куейл от другия, както и още хора от службата за сигурност на фирма „Лукас“, докато от собствената охрана на станцията нямаше никой. Операторите и техниците не задаваха никакви въпроси, работеха с всички сили по аварийните ситуации, които заемаха вниманието им.
Залата бе изпълнена от страх, от по-голям страх, отколкото от нападението отвън. Присъствието на хора с оръжие, продължаващата липса на комвръзка… Те разбираха, помисли си Джон, даваха си сметка, че нещо не бе наред при такова мълчание от страна на Анджело Константин и при факта, че никой от рода Константин, нито един от неговите помощници не бе успял да стигне дотук.
Един оператор му връчи съобщение и хукна обратно към мястото си, без дори да срещне погледа му. Беше повторно запитване от основната база на Тамдолу. Но то бе проблем, който можеха да игнорират. За момента държаха управлението и службите му и Лукас нямаше намерение да отговаря на запитването. Нека Емилио си мисли, че комцентралата на станцията мълчеше по заповед на военните.
Картината по екраните на сканера показваше злокобна липса на действие. Онези стояха там, отвън. Чакаха. Джон направи още една обиколка на залата, вдигна рязко поглед към вратата, когато тя се отвори. Всички оператори в централата застинаха вцепенени по местата си, забравили своите задължения, с ръце, замръзнали по средата на движение, когато видяха групата, появила се на вратата — мъже в цивилни дрехи и вдигнати дула на пушките, и още други зад гърба им.
Джесад, двама от хората на Хейл и окървавен агент от службата за сигурност, който бе от техните доверени.
— Зоната е обезопасена — докладва Джесад.
— Сър — един от техниците стана от поста си. — Съветник Лукас, какво става?
— Накарайте го седне! — кресна Джесад и техникът се хвана за облегалката на стола си, като погледна Джон с изпаряваща се надежда.
— Анджело Константин е мъртъв — обяви Джон, оглеждайки изплашените лица. — Убит по време на бунта, както и целият му екип. Убийци са нахълтали в офиса му. Продължавайте да си вършите работата. Опасността още не е преминала.
Лицата се обърнаха към панелите, виждаха се само гърбове, докато операторите се опитваха да станат невидими, отдали се изцяло на задълженията си. Никой не обели ни дума. Лукас бе разчувстван от такова подчинение. Обиколи още веднъж помещението и после застана по средата му.
— Не спирайте да работите, но ме чуйте! — каза той на висок глас. — Персоналът на фирма „Лукас“ осигурява безопасността на тази секция. Навсякъде другаде положението е същото, каквото го виждате на екраните. Ще възстановим връзката само за съобщения от туй управление, и то такива, каквито аз разреша. За момента фирма „Лукас“ представлява единственото ръководство на тази станция и за да спестя на Пел щети, ще застрелям всеки, когото ми се наложи. Имам на свое разположение хора, готови да го сторят без колебание. Ясно ли е?
Никой не каза нищо, нито дори извърна глава. Навярно това бе нещо, което временно ги устройваше, докато системите на Пел се опитваха да запазят крехкото равновесие и И-зоната се бунтуваше по доковете.
Пое по-спокойно въздух и погледна към Джесад, който кимна с увереност и задоволство.
Плетеницата от стълби се простираше напред и назад, над тях имаше мрежа от тръби и бе ужасно студено. Деймън освети с лампата едната и другата посока, хвана се за едно перило и седна на металната решетка, Джош последва примера му. Звуците от дихателите бяха силни, изразяваха напрягане. Главата му бучеше. Нямаше достатъчно въздух, недостатъчно за такива физически усилия. А лабиринтът, в който бяха попаднали, се разклоняваше. В него все пак имаше логика, ъглите винаги бяха едни и същи, просто се искаше да брои стълбите. Опитваше се да не им изпусне сметката.
— Изгубили ли сме се? — попита Джош между две глътки въздух.
Поклати глава, вдигна нагоре лъча на прожектора, към пътя, по който трябваше да вървят. Това, което бяха предприели, бе чиста лудост, но все още бяха живи, цели-целенички.
— Следващото ниво… трябва да е второ — каза той задъхан. — Предлагам… да се покажем навън… да видим как са там нещата…