Джош кимна. Колебанията на гравитацията бяха престанали. Продължаваха да дочуват шум, но сред този лабиринт не бяха сигурни откъде идва. Далечни викове. По едно време се разнесе мощен трясък, за който Константин си помисли, че може да са хидравличните портали. Нещата изглеждаха по-добре, поне така се надяваше. Стана и пристъпи напред, предизвиквайки тракане на метал, хвана се отново за перилото и започна да се изкачва — по последната стълба. Чувстваше се ужасно притеснен, за Елена, за всичко, от което се бе откъснал, като бе тръгнал по този път… Независимо каква бе опасността, трябваше да излезе навън.
Чу се статично пукане. То прогърмя из тунелите и ехото му се върна.
— Интеркомът — рече Деймън. Всичко си идваше отново на мястото.
— Съобщение до всички! Притеглянето скоро ще се стабилизира. Умоляваме всички граждани да останат в зоните, където се намират в момента, и да не се опитват да преминат границите на секторите. Все още няма никакво съобщение от Флотата, но такова не се и очаква. Сканерите не показват нищо. Не очакваме военни действия в близост до станцията… С най-голямо съжаление трябва да ви съобщим, че Анджело Константин е бил убит от бунтовници и че останалите членове от семейството му навярно са изчезнали насилствено. Ако някой от тях е намерил убежище, моля да се свърже с главното управление на станцията колкото се може по-скоро. Умоляваме който и да е роднина на Константин или всеки, който знае къде се намират, да се обади незабавно в комцентралата. Временно изпълняващ длъжността станционен управител, докато трае кризата, е съветник Джон Лукас. Моля укажете пълно съдействие на служителите на фирма „Лукас“, които изпълняват задълженията на служба за сигурност в тази кризисна ситуация.
Деймън се отпусна на стълбите. Почувства, че отвътре го обзема по-голям хлад, отколкото бе студът на метала, върху който седнал. Не можеше да диша. Даде си сметка, че плаче, като сълзите замъгляваха погледа му и задавяха дишането му.
— …до всички! — започна да повтаря интеркомът. — Притеглянето скоро ще се стабилизира. Умоляваме всички граждани да…
Усети ръка да го хваща за рамото и да го разтърсва.
— Деймън? — каза Джош през шума.
Беше обзет от вцепенение. Нищо нямаше смисъл.
— Мъртъв! — рече той и потрепери. — О, Боже…
Тали го изгледа, после взе лампата от ръката му. Константин скочи на крака и се втурна за последно изкачване, нагоре към прохода, за който бе сигурен, че се намира там.
Джош го дръпна силно, обърна го с гръб към стената в единия край на площадката.
— Не отивай! — помоли го той. — Деймън, не излизай там сега!
Налудничавите кошмари на Тали! На лицето му отново бе онова изражение. Константин се облегна на стената, мислите му хвърчаха на всички посоки и нито една от тях не беше ясна. Елена.
— Баща ми… майка ми… Това е първо синьо ниво. На него е нашата охрана. Нашите собствени хора.
Джош нищо не отвърна.
Деймън се опита да мисли. Нещата продължаваха да не изглеждат както трябва. Войниците се бяха оттеглили, Флотата бе отлетяла. На тяхно място убийци, и то в най-охраняваната зона на Пел…
Обърна се и тръгна на другата страна, в посоката, от която тъкмо бяха дошли. Ръцете му толкова трепереха, че едва успяваше да се държи за перилата. Тали освети пътя му с лампата, хвана го за лакътя, за да го спре. Деймън се извърна на стъпалото и погледна в захлупеното му от маската, изкривено от светлината лице.
— Накъде? — попита Джош.
— Не знам кой държи положението там горе. Казват, че е чичо ми. Не съм сигурен.
Посегна към прожектора, за да го вземе. Джош с нежелание му го отстъпи и Константин отново се насочи надолу. Започна толкова бързо да се спуска по стълбата, плъзгайки се по стъпалата й, че Тали с мъка успяваше да го следва.
Вървяха пак надолу. Надолу бе лесно. Носеше се забързан на границата на дъха и равновесието си, докато главата му не се замая и лъчът на прожектора не тръгна да се разхожда като побеснял по металното скеле и тунелите. Подхлъзна се, изправи се, продължи да слиза.
— Деймън! — опита се да го укроти Джош.
Не му стигаше въздух, за да спори. Не спря да се спуска, докато зрението му не започна да се губи от липсата на въздух. Седна на стъпалата и се опита да изсмуче достатъчно въздух от дихателя си, така че да не припадне. Усети, че Тали се наведе над него, че се също се задъхва, че не се чувства по-добре.
— Доковете — рече Деймън. — Трябва да слезем на тях… да стигнем до корабите. Елена навярно би отишла там.
— Не можем да минем.
Той изгледа Джош, даде си сметка, че въвличаше още нечий живот в това. Но нямаше друг избор. Изправи се, потегли пак надолу, почувства трептенето, което предизвикваха стъпките на Тали зад гърба му.