Корабите щяха да са затворили люковете. Елена може би беше там или се бе заключила в офиса. Или бе мъртва. Ако войниците го бяха ударили… ако по някаква налудничава причина някой обезвреждаше станцията още преди да бъде превзета от Съюза…
Напълно логично бе обаче Джон Лукас да се намира в главното управление.
Пропаднала ли беше някоя акция? Наистина ли Джон бе успял по някакъв начин да предотврати превземането на станционното управление?
Деймън беше изгубил броя на спиранията за поемане на дъх, на нивата, които бяха минали. Надолу. Най-накрая стигна дъното — изведнъж се озова на по-широка метална решетка, не си даде сметка какво е това, докато не я претърси с лампата и не откри, че нямаше повече стълби, водещи надолу. Прекоси площадката по дължина, забеляза слабото мъждукане на синя лампа, каквато се поставяше над шлюз. Приближи се, натисна бутона, вратата се отвори със съскане и Джош го последва в по-добре осветената кабина на шлюза. Вратата се затвори и въздухът започна да се сменя. Константин си смъкна маската и пое с пълни гърди въздух, който бе леден и малко прашен. Главата му бучеше. Обърна премрежени очи към изпотеното лице на Джош, върху което личаха следите от впиване на маската, и забеляза смут.
— Остани тук — каза той, съжалил го. — Стой тук. Ще се върна веднага щом разбера какво става. Ако не успея, решавай сам какво да правиш.
Тали се облегна на стената с празен поглед.
Деймън насочи вниманието си към вратата, успокои дишането си, потърка очите си, за да ги проясни, сетне натисна бутона и задейства вратата. Светлината го заслепи. Отвън се чуваше викане, пищене, носеше се мирис на изгоряло. Жизнеосигуряващите системи, помисли си Константин с ужас. Вратата водеше към един от второстепенните коридори и той тръгна по него, затича се, чу бягащи стъпки зад себе си и погледна назад.
— Върни се! — рече той на Джош. — Върни се и стой вътре!
Нямаше време да спори с него. Хукна надолу по коридора — трябваше да се намира в зеления сектор, в тази посока трябваше да е девето ниво, но всички обозначения бяха заличени. Видя бунт пред себе си, хората тичаха, пръснали се из коридорите, някои от тях държаха парчета тръби. Насред коридора лежеше проснато тяло, Деймън го прескочи и продължи нататък. Бунтовниците, които забелязваше, не приличаха на хора от Пел — бяха небръснати, несресани. Изведнъж проумя кои бяха те и вложи всичките си сили в своя бяг, мина през глава коридора и сви, насочвайки се колкото се може по-близо до доковете, без да излиза на главната алея. Накрая трябваше все пак да излезе на нея, да се шмугне като още един затичал се сред всички тичащи. По пода се търкаляха тела и навсякъде беснееха грабители, търсещи плячка. Проби си път сред мъже, които стискаха тръби и ножове, а някои от тях дори пушки…
Входът към дока бе затворен, залостен. Видя това и се дръпна встрани, тъй като насреща му се хвърли вандал, размахващ парче тръба, насочил се към него по единствената причина, че се намираше на пътя му.
Нападателят продължи да се носи, направи полукръг около него и се заби в стената, а там бе Джош, който удари главата му в нея и му измъкна тръбата от ръцете.
Деймън се завъртя и се хвърли напред, към затворената врата, бръкна в джоба си за картата, с която да отвори шлюза.
— Константин! — извика някой зад гърба му.
Извърна се и видя мъж, който бе вдигнал към него дулото на пушка. Изневиделица над главата му се появи парче тръба и го удари, а мародерите се хвърлиха, за да му вземат пушката — цяла тълпа. Обзет от ужас, Деймън се обърна отново и пъхна картата в прореза. Вратата се отвори, а зад нея видя обширното пространство на доковете и други грабители. Затича се, всмуквайки студения въздух, надолу по дока към белия сектор. Но веднага забеляза, че големият портал пред него бе затворен — хидравличният портал на дока, който бе висок две нива и херметически изолиращ. Препъна се от изтощение и едва не падна, засили се по издигащия се док нагоре към портала, като чуваше, че някой бяга по петите му и се надяваше това да е Джош. Бодежът, който незабележимо бе започнал да усеща в хълбока си, се превърна в прерязваща болка. Мина покрай плячкосани работилници със зеещи тъмни врати, стигна до стената край огромния хидравличен портал, спря се пред затворената врата на малкия шлюз за персонала и тикна картата си в прореза.
Но тя бе мъртва. Не последва нищо. Константин я натисна навътре, като помисли, че не е направила контакт, пъхна я втори път. Беше блокирана. Поне бутоните трябваше да светнат, да му дадат шанс да въведе приоритетен код за достъп или да замига сигнал за повреда.