— Деймън! — Джош стигна до вратата пред него, хвана го за рамото и го извърна. Зад тях се приближаваха хора — трийсетина, петдесетина, от всички страни на доковете, най-вече от девето зелено ниво, откъдето прииждаше все по-голям и по-голям брой.
— Знаят, че си отворил врата — рече Тали. — Разбират, че имаш такова право на достъп.
Погледна към тях. Извади картата си от прореза. Беше безполезна, мъртва. Управлението бе блокирало картата му.
— Деймън!
Хвана Джош за рамото и побягна, а тълпата тръгна напред с вой. Насочи се към отворените врати на работилниците, вмъкна се в тъмното преддверие на първия от тях. Вътре се извъртя и натисна бутона да затвори вратата. Той поне сработи.
Първите от тълпата се добраха до вратата и започнаха да блъскат по нея. Паникьосани лица се притискаха близо до прозрачната пластмаса, от която бе направена, парчета тръби я удряха, драскайки я. Но тя бе специално обезопасена, като вратите на всички помещения, гледащи към дока — херметически затварящи си, без прозорци, но затова пък два пъти по-дебели.
— Ще издържи — рече Джош.
— Не мисля, че ще можем пак да излезем — отвърна Деймън. — Не мисля, че можем да излезем оттук, докато не дойдат да ни измъкнат.
Джош се обърна към него, застанал пред прозореца малко по-встрани от вратата, и на светлината, която струеше през него, лицето му изглеждаше пребледняло.
— Блокирали са картата ми — каза Константин. — Престана да работи. Който и да се намира в главното управление на станцията, той току-що забрани нейното използване. — Погледна пластмасовата врата, върху която вдлъбнатините потъваха все повече. — Струва ми се, че май се хванахме в капан.
Блъскането продължи. Навън бушуваше ярост — това не бяха убийци, нито хора, водени от разумно желание да хванат заложници, а просто отчаяни люде, обзети единствено от лудостта на своето отчаяние. Бежанци от И-зоната, в чийто обсег бяха попаднали двама станционисти. Драскотините по пластмасата ставаха по-дълбоки и почти забулваха лицата, ръцете и оръжията. Съществуваше малка възможност те все пак да успеят да я пробият.
И ако това се случеше, нямаше да има нужда от убийци.
ГЛАВА ВТОРА
1
„Норвегия“: 13:00 ч
Сега си играеха на изчакване, на мерни се и изчезни. На призраци. Но на такива с достатъчно твърди тела, чакащи там навън, някъде извън границите на системата. „Тибет“ и „Северен полюс“ бяха изгубили контакт с пристигащия противник. Съюзът веднага се бе скрил обратно с цената на един от ездачите на „Тибет“ — но и с цената на един от своите. С това обаче съвсем нямаше да се свърши. По комканалите течеше непрестанен поток от информация, спокоен и тих, идващ от двата по-отдалечени кръстосвача. Сигни хапеше устната си и наблюдваше екраните пред себе си, докато Граф бе поел управлението. „Норвегия“ зае позиция заедно с останалата Флота — след намаляване на скоростта корабите се носеха по инерция недалеч от масата на Пел IV и Пел III, както и на самата звезда. Бяха спрели на място. Не бяха позволили да ги изтеглят навън. Сега можеха да използват масата, която да ги защити от твърде близко изплуване на врага. Малко вероятно беше Съюзът да бъде толкова дързък, че да влезе със скок — стилът му не беше такъв. Но те бяха взели предпазни мерки, макар да приличаха на неподвижни мишени. Ако изчакването продължеше твърде дълго, дори консервативните съюзарски командири щяха да заобиколят по границата на обхвата на техните сканери и да открият нови вектори на нападение, след като опитат нещата. Като вълци, обикалящи огън, докато те самите седяха под светлината му — видими, неподвижни и уязвими. Съюзът разполагаше с пространство там навън, можеше да се засили за атака, която да е твърде бърза за тях, за да се справят с нея.
А от известно време от Пел пристигаха лоши новини, беше нарушено мълчанието, носеха се слухове за сериозни безредици.
Самият Мазиан продължаваше да мълчи и един от корабите се осмели да наруши мълчанието, за да зададе въпрос. „Хайде — примоли се мислено Сигни на Мазиан, — пусни някои от нас на лов!“ Ездачите висяха край „Норвегия“, разгърнати най-широко като тези и на другите кораби — двайсет и седем ездачи, седем кръстосвача. И трийсет и два милицейски кораба, опитващи се да попълнят формацията им, тъй като някои от тях не можеха да се различат на далекообхватните сканери от ездачи, а два дори от кръстосвачи. Докато Флотата оставаше неподвижна и не се издаваше с резки маневри и скорост, който и да погледнеше сканера, щеше да се запита дали някои от тези бавни, носещи се с постоянна скорост космически съдове не бяха бойни кораби, опитващи се да маскират движенията си. Ездачът на „Тибет“ се бе прибрал. „Тибет“ и „Северен полюс“ разполагаха със седем ездачи и единайсет милицейски кораба в района им, влекачи на къси разстояния, които нямаха възможност да избягат и бяха станали смели по принуда — след като не можеха да се отстранят от пътя, се превърнаха в част от общата картина. Макар да не се очакваше нападение от тази посока. Съюзът ги бе опипал. Боднал бе организма и бе изчезнал от полезрението. Навярно Азов се намираше там отвън. Един от най-старите командири на Съюза и един от най-добрите. Докосни с перце и бягай. Така бе привлякъл не един капитан, който бе твърде добър, за да умре по друг начин.