Нервите се опъваха. Операторите на мостика поглеждаха от време на време към Малори. Мълчание се пазеше както между корабите, така и в тях, причинявайки заразно неудобство.
— Положението на Пел се влошава — каза той, без да използва интеркома. От другите пултове се чу мърморене.
— Гледайте си работата! — сопна се Сигни, обръщайки се към всички. — Възможно е да връхлетят върху нас от всяка посока. Така че забравете Пел или ще ни ударят право в лицето, чувате ли ме? Ще изхвърля в космоса всеки, който се разкисне.
После към Граф:
— Приведи ги в готовност.
На тавана светна синя лампа. Това щеше да ги разбуди. На панела на Сигни светна лампичка, която показваше, че бойкомперът и всичките му помощници бяха готови.
Малори протегна ръка към клавиатурата и въведе кода на предварително програмирана задача. Компютърното око на „Норвегия“ започна да търси указаната отправна звезда, идентифицира я, когато я намери, и се закова на нея. За всеки случай. В случай, че станеше нещо, което не бе предвидено в плановете им, и Мазиан, който също получаваше съобщенията от Пел, мислеше да избягат. Лъчът за права връзка на „Норвегия“ бе насочен към „Европа“, но флагманският кораб така и не казваше нищо. Мазиан обмисляше. Или вече бе избрал решение и разчиташе, че капитаните му сами ще вземат предпазни мерки. Сигни изпрати сигнал до работната станция на програмиста на скока, който трябваше вече да е забелязал другата операция. Пултът оживя, един по един светнаха екраните за контрол на генераторните крила, които им предлагаха възможност и за друг избор — извън реалното пространство. Ако Флотата се оттеглеше от Пел, имаше шанс не всички да пристигнат, където им бе наредено — край най-близката нулева точка. Шанс никога вече да няма Флота, нищо между Съюза и станция Сол.
Потокът информация от Пел стана наистина зловещ.
2
Тунел за достъп на тамдолци
Мъже-с-пушки. Острият им слух продължаваше да долавя виковете отвън, ужасната битка. Сатина се сепна при удар по стената, затрепери, защото не можеше да разбере причината за това, което ставаше. Освен че го бяха направили Лукасите, а Лукасите даваха заповеди, поели властта в Тамгоре. Синия зъб я прегърна, зашепна й, подкани я и тя тръгна, вървейки тихо като останалите. Шумоленето на боси крака на хайза се чуваше както над тях, така и под тях. Движеха се в мрака, образувайки постоянен поток. Не смееха да запалят лампи, които биха помогнали на хората да ги намерят.
Някои бяха пред тях, други зад тях. Водеше ги Стария — самият той, особените хайза, които бяха слезли долу от високите места и ги командваха, без да им кажат защо. Някои се бавеха, страхувайки се от особените. Но отзад имаше пушки и луди хора, така че съвсем скоро и те щяха да дотичат.
Някъде далеч долу в тунелите прокънтя човешки глас и ехото му се издигна нагоре. Синия зъб изсъска и ускори ход, започна да се катери по-бързо и Сатина го следваше с всичките си сили, разгорещена от това усилие, козината й бе влажна и ръцете й се хлъзгаха по металните перила там, където други ги бяха хващали.
— Побързайте! — прошепна изведнъж глас на хайза някъде горе на нивата, високо сред тъмните места на Тамгоре. Ръце ги потикнаха да изкачат още едни стълби до площадка, където светеше бледа лампа и очертаваше силуета на някой хайза, чакащ ги там. Шлюз. Сатина си сложи маската на лицето и забърза към вратата, хвана ръката на Синия зъб от страх да не го загуби там, където ги водеше Стария.
Шлюзът ги пое. Натъпкаха се вътре с други и втората врата се отвори към кафява маса от тела на хайза, към ръце, които се протегнаха и ги издърпаха набързо. Имаше още хайза, които стояха с лице, обърнато в друга посока, закривайки ги от това, което се намираше по-нататък.
Те държаха оръжия, парчета тръби, каквито носеха и мъжете. Сатина бе зашеметена, опипа назад, за да се увери, че Синия зъб бе там, когато се озоваха пред туй притиснато сърдито сборище под бялата светлина на хората. В този коридор имаше само хайза и те го изпълваха чак до затворената врата в край му. По една от стените бе размазана кръв, но не можеха да доловят през маските мирисът й. Сатина погледна уплашено в посоката, в която ги тласкаше навалицата, усети как мека ръка, която не бе на Синия зъб, я хвана за лакътя и я поведе. Минаха през врата, която ги изведе на място, принадлежащо на хората, широко и полузатъмнено, и се затвори зад тях, възцарявайки тишина.