— Шшт! — рекоха водачите.
Сатина се огледа паникьосано, за да види дали Синия зъб бе все още с нея, и той протегна ръка към нея, хвана нейната. Продължиха да вървят нервно, придружавани от техните по-възрастни водачи, пресякоха това просторно човешко място — съвсем внимателно, изпитвайки страх и респект пред оръжията и гнева отвън. Други хайза — Стари, се надигнаха от сенките и ги посрещнаха.
— Разказвачо — обърна се към нея един от Старите, като я докосна за добре дошла.
Притиснаха я ръце, други хайза излязоха от широка, обширна стая и прегърнаха нея и Синия зъб, а Сатина бе смаяна от честта, която й оказваха.
— Ела! — казаха й те, като я поведоха.
Отидоха на онова широко място — стая без граници с бяло легло по средата, в което спеше човек и край което бе клекнала много стара хайза. Навсякъде наоколо се виждаше мрак и звезди, стени, които бяха там и едновременно не бяха, и неочаквано великото Слънце надникна в стаята, блесна над тях и на Сънуващата.
— Ах! — възкликна Сатина смутено, но старата хайза се изправи и протегна ръце да я приветства.
— Разказвачът — представи я един от Старите и най-старата от всички хайза остави за момент Сънуващата, за да я прегърне.
— Добре, добре — рече нежно Най-старата.
— Лили — обади се Сънуващата и Най-старата се обърна, коленичи край леглото, за да се погрижи за нея, да погали посивялата глава. Чудни очи се обърнаха към тях, живи върху лице, което бе бяло и неподвижно. Цялото й тяло бе покрито с бели завивки, всичко бе бяло с изключение на старата хайза, наречена Лили, и чернотата, която се простираше около тях, осеяна със звезди. Слънцето изчезна. Останаха само те.
— Лили — каза отново Сънуващата, — кои са те?
Сънуващата гледаше нея, Сатина, и Най-старата й махна с ръка да се приближи. Тя коленичи, Синия зъб направи същото до нея, потопили с преклонение в топлината на очите на Сънуващата — Сънуващата от Тамгоре, приятелката на Великото Слънце.
— Обичам те — прошепна Сатина. — Обичам те, Слънцето-неин-приятел.
— Обичам те — отвърна с шепот Сънуващата. — Как е отвън? Има ли опасност?
— Ние пази — заяви твърдо Стария. — Всички, всички хайза пази това място. Мъже-с-пушки стоят надалеч.
— Те са мъртви. — Чудните очи се изпълниха със сълзи и потърсиха Лили. — Работа на Джон. Анджело… Деймън… може би и Емилио… Но не и аз, още не. Лили, не ме оставяй!
Лили обгърна Сънуващата нежно, съвсем леко, положи посивялата си буза до нейната посивяла коса.
— Няма — каза Лили. — Обичам те, оставя никое време, не, не. Сънувай те отиват, мъже-с-пушки. Тамдолци всички пазят твое място. Сънувай великото Слънце. Ние твои ръце и крака, ние много, ние силни, ние бързи.
Стените представиха друга картина. Сега показваха насилие, мъже, биещи се с други мъже, и всички хайза се скупчиха заедно от уплаха. Изображението отново се смени, но само Сънуващата остана спокойна.
— Лили, Тамгоре е застрашена от загиване. Ще има нужда от хайза, когато всичко свърши борбата, ще се нуждае от вас, разбирате ли? Бъдете силни. Защитавайте това място. Останете с мен.
— Ние бори, бори мъже идва тук.
— Живейте! Те няма да посмеят да ви убият, разбирате ли? Хората се нуждаят от хайза. Те няма да дойдат тук.
Искрящите й очи потъмняха и отново се изпълниха с обич и нежност. Слънцето се върна и величественото му лице изпълни цялата стена, като потуши гнева. То се отрази в очите на Сънуващата, докосна белотата със своя цвят.
— Ах! — въздъхна Сатина и се залюля наляво-надясно. Други също се присъединиха към нея, като нададоха тих стон на страхопочитание.
— Тя е Сатина — рече Най-старата на Сънуващата. — Синия зъб неин приятел. Приятел на Бенет-мъж, вижда той умира.
— От Тамдолу — каза Сънуващата. — Емилио ви е изпратил Тамгоре.
— Константин-мъж твой приятел? Той обича всички, всички тамдолци. Той приятел Бенет-мъж.
— Да. Беше.
— Тя говори — обади се Стария и после се обърна към Сатина на езика на хайза: — Разказвачо, Небето-я-вижда, разкажи историята пред Сънуващата, накарай очите й да грейнат и сънищата й да станат топли. Изпей разказа в Съня.