Но никой от тях не бе слязъл на Пел; не бяха слезли от кораба. Никой от пострадалите, откарани с опасност за живота в станционната болница, не отговаряше на описанието им. Не бе възможно да бъдат насила мобилизирани на Малори: Джен не притежаваше умения, от които военните биха имали нужда, а Роми… Имаше някаква грешка в данните. Кресич бе повярвал на списъците, трябваше да им вярва, защото пътниците бяха твърде много, за да може комвръзката на кораба да изпраща директни съобщения. Бяха пътували в мълчание. Джен и Роми не бяха слезли от „Лила“. Изобщо не са били на борда му.
— Не биваше да ги изхвърлят в космоса — изохка жената, седнала най-близко до него. — Не ги идентифицираха. Той е мъртъв, мъртъв е, трябва да е бил на „Хансфорд“.
Друг мъж бе застанал пред бюрото. Опитваше се да направи справка и настояваше, че личните данни, дадени от Малори за привлечените на служба цивилни, са фалшиви. Операторът търпеливо направи нова проверка, за да сравни описанията, но отново без положителен резултат.
— Той беше там — викна мъжът на оператора. — Той беше в списъка и не е слязъл, а беше там. — Мъжът плачеше. Кресич седеше безмълвен.
На „Грифин“ бяха прочели списъка на пътниците и бяха поискали документи за самоличност. Малцина разполагаха с такива. Хората бяха отговаряли на имена, които може и да не са били техни. Някои се обаждаха по два пъти, за да получат две дажби, ако не ги хванат.
Тогава го обзе дълбок и сковаващ страх; но много хора бяха попаднали на грешен кораб и някой след това разбра за ситуацията на „Хансфорд“. Кресич бе сигурен, че са на борда.
Освен ако не се бяха обезпокоили и не бяха излезли да го потърсят. Освен ако не бяха направили нещо толкова жалко, ужасно глупаво, от страх, от любов.
Сълзи течаха по бузите му. Такива като Джен и Роми не биха попаднали на „Хансфорд“, не биха си пробили път сред мъже, въоръжени с пистолети, ножове и парчета тръби. Не ги бе забелязал сред мъртвите от този кораб. По-вероятно бе да са все още на станцията Ръсел, която сега бе под властта на Съюза. А той бе тук и нямаше връщане назад.
Накрая приел съдбата си се изправи. Тръгна си пръв. Отиде в квартирата, която му бе отредена, в общата спалня за сами мъже, много от които бяха млади и навярно доста от тях с фалшиви самоличности, а не техници или друг персонал, за какъвто се представяха. Намери свободно походно легло и отвори пакета, който надзирателят бе дал на всеки. Изкъпа се втори път — без изглежда и това да му стигне, — върна се между редиците от заспали, изтощени мъже и си легна.
За пленниците, които бяха достатъчно високопоставени, за да бъдат от полза, а бе необходимо да се сломи собствената им воля, имаше промиване на мозъка. „Джен — помисли си той, — о, Джен!“. И синът им, ако бе жив — да бъде възпитан от сянка на Джен, която боравеше само с разрешени мисли и не оспорваше нищо, подложена на Пренастройка заради това, че му бе съпруга. Не бе сигурен, че ще й разрешат да задържи Роми. Имаше държавни детски градини, които отглеждаха войници и работници за Съюза.
Помисли си за самоубийство. Някои бяха избрали смъртта, вместо да се качат на кораби, отправящи се към чужди места, към станция, която не бе тяхната. Такова решение не бе в негов стил. Продължи да лежи неподвижно, загледан в металния таван, в близката тъмнина, оцелял, както винаги бе успявал досега, мъж на средна възраст, самотен и опустошен.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Пел: 3.5.52 г.
Напрежението се изостри още в началото на основния ден, при първите боязливи придвижвания на бежанците към аварийните кухни, устроени на дока, при първите плахи опити на тези с документи и на онези, които нямаха, да се срещнат с представители на станцията в бюрата и да поискат право да останат да живеят тук, при първото осъзнаване на същността на изолацията.