— Никой не може да се промъкне на онзи кораб, тя не иска да излезе и те не отварят люка. Колкото до него, знаем къде се намира. Работим по въпроса.
— Какво имате предвид под „работим по въпроса“?
— Хората на Кресич — просъска Джесад. — Трябва да стигнем дотам, разбирате ли ме? Стегнете се и говорете с него, обещайте му всичко. Той държи тълпите в ръцете си. Може да дърпа нишките. Направете го.
Джон изгледа групата в коридора, докато мислите му блуждаеха в различни посоки — Кресич, Мазиан, проблемът с търгарите… Съюзът. Съюзарската флота трябваше да пристигне скоро, налагаше се.
— Какво искате да кажете с туй „трябва да стигнем дотам“? Знаете ли къде е, или не?
— Не сме напълно уверени — призна Джесад. — Ако оставим тази сган да се саморазправи с него, после няма да има какво да идентифицираме. А трябва да сме сигурни. Повярвайте ми. Говорете с Кресич. Трябва да побързате, мистър Лукас.
Джон се обърна, улови погледа на Василий, кимна и групата се приближи. Кресич изглеждаше посивял и по-съсипан от когато и да е било. Но останалите около него бяха нещо съвсем друго — млади, арогантни, с наперено държание.
— Съветникът иска своя пай от това — каза един от тях, дребен, тъмнокос мъж с белег върху лицето.
— Вие от негово име ли говорите?
— Мистър Нино Коледи — представи го Кресич и изненада Джон с директен отговор и по-твърд поглед, отколкото някога бе демонстрирал в Съвета. — Съветвам ви да го изслушате, мистър Лукас, мистър Джесад. Той оглавява службата за сигурност в И-зоната. Ние разполагаме със собствени сили и можем да въдворим ред, когато пожелаем. Имате ли нужда от такъв?
Джон погледна притеснено към Джесад, без да получи никакъв отговор. Той се въздържаше от всякаква реакция.
— Ако можете да спрете тълпите, действайте.
— Да — добави спокойно Джесад. — Омиротворяването ще ни е от полза на този етап. Добре дошли в нашия съвет, мистър Кресич, мистър Коледи.
— Искам достъп до интеркома — рече Коледи. — За обръщение към всички.
— Дайте му микрофон — нареди Джесад.
Лукас пое дълбоко дъх, изведнъж обзет от желание да зададе парливи въпроси на Джесад относно това каква игра играеше с него. Какво целеше Джесад, вкарвайки тези двамата във вътрешния кръг — да разполага със собствени хора, както Хейл принадлежеше на Джон? Той преглътна въпросите, потисна яда си, като си спомни какво ставаше там навън, колко крехко бе всичко.
— Елате с мен — каза той, вкара ги в залата, заведе Коледи до най-близкия компулт.
Оттам се виждаше екранът на сканера. Мазиан продължаваше да си стои на мястото. Прекалено бе да се надяват, че лесно ще се отърват от него. Нямаше никакви изгледи, че ще е лесно. Флотата държеше зоната в обръч и корабите на Мазиан се забелязваха като точки тук и там около многопластовия ореол, който представляваше орбитата на търгарите край Пел.
— Станете! — каза Джон на един оператор, като го отпрати, постави Коледи на мястото му и лично се свърза с комцентралата.
На екрана се появи лицето на Бран Хейл.
— Имам съобщение, което да предадеш — рече му Джон. — До всички.
— Добре — отвърна Хейл.
— Мистър Лукас! — извика някой, нарушавайки наложеното всеобщо мълчание в главното управление.
Той се огледа. По екраните на сканера мигаше тревога — опасност от сблъскване.
— Къде е? — кресна той.
Сканерът не показваше нищо определено. Беше изпъстрен с жълта мъгла, която предупреждаваше за приближаването на нещо, и то бързо. Компютърът включи сирените за тревога. Чуха се тихи възклицания и проклятия, докато операторите се надвесиха над панелите.
— Мистър Лукас! — изкрещя някой отчаяно.
4
„Краят на предела“
— Сканерът!
Нададе се тревога. Елена видя мигащата точка на екрана и погледна стреснато Нейхарт.
— Пусни захвата! — нареди той, избягвайки погледа й. — Старт!
Командата се предаде светкавично от кораб на кораб. Елена се стегна, за да поеме тласъка на излитането. Нямаше вече време да хукне навън на дока, беше твърде късно. Ръкавите отдавна бяха откачени, корабите бяха останали само на захват.
Втори тласък. Освободиха се, отделиха се от станцията, а цялата редица намиращи се още в док търгари ги последва, един по един по целия пръстен обратно на часовниковата стрелка. Всяка грешка при откачането от вътрешната страна можеше да означава откъснат ръкав и цели сектори на дока можеха да се декомпресират. Елена седеше неподвижно, изпитвайки познати усещания, които си мислеше, че вече никога няма да почувства, свободна, необвързана подобно на кораба, насочила се навън, надалеч от това, което се приближаваше към тях. И в същото време имаше чувството, че сякаш част от нея се откъсва.