Появи се втори нашественик, прекоси зенита и побърка сканера, задейства аларми, после отмина, насочил се към Флотата. Бяха живи, носеха се безпомощно със своята бавна скорост на придвижване, излязоха, следвайки съгласувания курс, общото изнасяне на всички, напуснали доковете. Елена скръсти ръце върху корема си и се загледа в екраните пред нея в командната кабина на „Краят на предела“, като си мислеше за Деймън, за всичко, което оставаше там отзад.
Може би бе мъртъв; бяха казали, че Анджело бе мъртъв; навярно и Алисия бе мъртва; възможно бе и Деймън, може би… Елена предъвкваше мисълта, като се опитваше да я приеме със здрав разум — ако трябваше да бъде приета, ако се налагаше да отмъсти за нея. Пое няколко пъти дълбоко въздух, като си спомни за „Естел“, за целия си род. Значи за втори път се разминаваше със смъртта. Имаше способност да се спасява от нещастия. В себе си носеше живот, който беше едновременно Куен и Константин — имена, които означаваха нещо в Задпредела. Имена, от които Съюзът щеше да изтръпва в бъдеще, защото тя щеше да го накара да си ги спомня.
— Изкарай ни оттук — каза Елена на Нейхарт, обзета отвътре от хлад и гняв. Той я изгледа, удивен от такава промяна в намеренията й. — Изведи ни. Засили се за скок. Предай и на останалите. Към Точката на Матео. Разпратете съобщението из цялата система. Ще изскочим, минавайки през формацията на Флотата.
Тя бе Куен и Константин, така че Нейхарт се задейства. „Краят на предела“ излезе извън орбитата на станцията и продължи нататък, като предаваше нареждания до всички търгари наблизо или намиращи се по-далеч из системата. Мазиан, Съюзът, Пел — никой от тях не можеше да ги спре.
Инструментите се размазаха пред очите й, проясниха се след мигване.
— След Точката на Матео — обърна се тя към Нейхарт — ще скочим още веднъж. В дълбокия космос ще има и други. Наши хора, на които им е писнало, които не са пожелали да дойдат край Пел. Ние ще ги открием.
— Няма надежда да намерим някой от твоите, Куен.
— Не — поклати глава Елена в знак на съгласие. — Никой от мойте. Те са мъртви. Но аз знам координати. Както и всички от нас. Аз ви помагах, оставях складовете ви пълни и никога ви не създавах проблеми с митническите декларации.
— Търгарите го знаят.
— Флотата сигурно също знае тези места. Затова всички ще се държим един за друг, капитане. Ще се движим заедно.
Нейхарт смръщи лице. За търгарите не бе типично да правят нещо заедно, освен да участват в някоя разпра по доковете.
— Имам син на един от корабите на Мазиан — рече той.
— Аз имам съпруг на Пел — отвърна тя. — Какво друго ни остава, ако не да си уредим сметките за това?
Капитанът поразмисли за момент, накрая кимна.
— Всички Нейхарт ще се подчинят на нарежданията ти.
Елена се облегна назад, вдигна поглед към монитора пред себе си. На него бе изображението от сканера. Съюзът бе влязъл в системата, призраци препускаха по екрана. Истински кошмар. Като край Маринър, където „Естел“ и всички други Куен бяха загинали, задържали се твърде дълго на обречена станция. Където Флотата бе допуснала нещо да навлезе в системата или ги бе застигнало нещо от нейната вътрешност. Сега бе същото, но този път търгарите нямаше да стоят кротко и да го чакат.
Наблюдаваше екрана, решена да следи сканера до последния миг, да види всичко, докато станцията не умре или не стигнат точката на скока — което и да се случи по-напред.
Деймън, помисли си тя, и прокле Мазиан, повече Мазиан, отколкото Съюза, за това, което им се бе случило.
5
Зеленият док
За втори път притеглянето излезе от равновесие. Сепнат, Деймън протегна ръка да се хване за стената, а Джош — за него, но приливът бе слаб, въпреки ужасените викове от другата страна на изподрасканата врата. Константин подпря гръб на стената и поклати уморено глава.
Джош не попита нищо. Нямаше нужда от въпроси. По останалата част от пръстена бяха отлетели кораби. Дори тук можеха да дочуят сирените — възможно бе да има пробив. Но самият факт, че чуваха сирените, бе обнадеждаващ. Което означаваше, че на дока все още имаше въздух.
— Отиват си — каза дрезгаво Деймън.
Елена сигурно отлиташе с тези кораби, искаше му се да вярва, че е така. Това бе разумното, което можеше да направи. Елена би трябвало да е постъпила разумно — имаше приятели, хора, които я познаваха, които биха й помогнали, когато той не можеше. Бе заминала — за да се върне обратно навярно, когато нещата се оправеха. Ако се оправеха. Ако той бе жив. Не мислеше, че ще оцелее. Възможно бе всичко на Тамдолу да е наред. Може би Елена бе на онези кораби. Надеждата му беше в тях. Ако грешеше… не искаше да мисли за това.