— Бих могъл да отида там — рече той, без да е сигурен в решението си.
— Жив ще те разкъсат — отвърна Джош. — Нищо не можеш да им предложиш.
Погледна Джош в лицето. От кроткия човек, какъвто бе направила Пренастройка от него, не бе останала ни следа, може би с изключение на болката. Поставете ме пред клавиатурата на компютър, бе казал веднъж Тали, и навярно ще си спомня как работи. Пуснете го на война и в него сработиха други инстинкти. Тънките ръце на Джош стискаха пушката между коленете му, а очите му бяха впити в гнездото на дока, в което влизаше „Норвегия“. Омраза. Лицето му бе бледо и напрегнато. Можеше да стори кой знае какво. Деймън усети приклада на пушката в собствената си ръка, премести захвата си върху него, постави показалеца си върху спусъка. Пренастроен съюзар, чиято Пренастройка се изпаряваше, който мразеше, който можеше да побеснее при срив. Беше ден на убийства, когато мъртвите там навън бяха прекалено много, за да бъдат преброени, когато не важаха повече никакви закони, никакви родства, никакви приятелства. Войната бе застигнала Пел, а младият Константин бе живял наивно през целия си живот. Джош бе опасен — обучен бе да бъде опасен — и нищо, което бяха сторили на съзнанието му, не го бе променило.
Интеркомът обяви кацането. Чу се трясък при контакта с дока. Тали видимо преглътна, втренчил очи. Деймън протегна лявата си ръка, хвана го за рамото.
— Недей! Не прави нищо, чуваш ли ме? Не можеш да я стигнеш.
— Нямам и намерение — отвърна Джош, без да го погледне. — Стига и ти да имаш толкова здрав разум.
Константин остави пушката настрана, като внимателно отдръпна пръста си от спусъка, усещайки горчивина в устата си. „Норвегия“ стоеше вече стабилно в гнездото, разнесе се повторно хлопване на ръкави и връзки, съскане на шлюзове.
На дока се юрнаха войници, строиха се под крясъците на заповеди, заеха позиции, като смениха членовете на екипажа с пушки. Силуети в брони, приличащи си и непреклонни. Изведнъж се появи друга фигура доста по-нагоре по извивката към хоризонта, извика и още войници изскочиха от скривалищата си работилниците и офисите в тази част на дока, от баровете и общежитията. Изоставени войници, които се събираха със събратята си от Флотата, носейки със себе си своите ранени или мъртви. Отново бяха заедно и това предизвика вълнуване сред дисциплинираните редици, които ги приеха и прегърнаха, възторжени викове. Деймън се притисна колкото се може по-близо до закриващата го машинария, а Джош се сви на земята край него.
Офицер изрева заповеди и войниците тръгнаха под строй от доковете към входа на девето зелено ниво и докато едни от тях го държаха на прицел с вдигнатите си пушки, други се вмъкнаха през него.
Константин отстъпи назад, все по-навътре и по-навътре сред сенките, следван от Тали. До тях стигнаха викове, гръмкото ехо на високоговорител: Освободете коридора! Внезапно се чуха крясъци, писъци, стрелба. Деймън долепи глава до корпуса на някаква машина, затворил очи, докато те изпълваха ушите му, усети веднъж или два пъти как Джош потреперва при познатите звуци и не знаеше дали сам не бе разтърсван от тях.
Тя умира, помисли си той, странно спокоен от изтощение, почувства, че сълзи се стичат от очите му. Накрая затрепери. Каквото и да разправят, Мазиан не бе спечелил. Не беше възможно далеч по-малобройните кораби на Компанията да са победили веднъж завинаги Съюза. Това бе само малка схватка, отлагане на решението. Щеше да има още такива, докато Флотата и от Компанията не изчезнеха напълно, а това, което останеше от Пел, щеше да попадне в чужди ръце. Скокът бе пратил в историята времето на големите звездни станции. Сега имаше живи планети и редът и приоритетите на нещата се бяха променили. Военните го бяха разбрали. Единствено родът Константин не си бе дал сметка. Не го бе проумял баща му, който бе вярвал, че има път на развитие, който не бе нито на Компанията, нито на Съюза, а на Пел. Път, който се основаваше на самата планета под станцията, който презираше предпазните мерки в собствената си система, който ценеше доверието повече от сигурността, който се опитваше да се самозалъгва и да вярва, че ценностите на Пел ще се запазят дори в такива времена.
Имаше такива, които можеха да минават от една страна на друга, да се приспособяват към всякаква наложена политика. Джон Лукас бе способен на това и очевдно го бе сторил. Ако Мазиан имаше усет да преценява хората, сигурно щеше да разбере какъв бе Джон Лукас и да го накаже тъй, както заслужаваше. Но Мазиан не се нуждаеше от честни хора, а само от такива, които щяха да му се подчиняват и да прокарват неговите закони.