— Изключи помпата — каза Емилио на един мъж. — Прекъсни й захранването.
Даде нареждания и мъжете и жените се раздвижиха, някои към камионите, други — за да извършат саботаж.
— Действайте по-живо — викна той след тях. — Тръгваме след петнайсет минути.
— И-хората — рече Милико, — какво ще правим с тях?
— Ще им дадем същия избор. Обиколи на ред, съобщи го на редовните работници, ако все още не са чули.
Минаха през първата врата на шлюза, излязоха през другата и се заизкачваха по дървените стъпала сред нощния хаос, в който хората се движеха толкова бързо, колкото им позволяваше ограниченият въздух. Чу се шумът от стартер, докато двигателят на един транспортьор запали.
— Внимавай! — обърна се Емилио на жена си, когато пътищата им се разделиха.
Спусна се по пътеката от трошен камък, надолу и после пак нагоре по склона на хълма, където се намираше И-купола — с кръпки и неправилна форма, пропускащ бледа жълта светлина през пластмасата. Пред него стоеше група И-хора, облечени и изглеждащи така, сякаш не бяха спали повече от останалите през тази нощ.
— Константин! — провикна се един от тях, за да предупреди останалите, и вестта се разнесе из купола със скоростта на трясната врата.
Той продължи да върви и стигна сред тях, като сърцето му щеше да изхвръкне.
— Елате, изкарайте всички оттам! — извика той и те започнаха да излизат навън с мърморене, нарастващо с броя им, като още си закопчаваха палтата и нагласяха маските.
След миг куполът започна да се свива и с въздишка шлюзът изпусна въздуха навън, топъл полъх заедно с вълната от тела, която започна да го обгражда. Бяха почти притихнали, дочуваше се шепот, нищо повече. Мълчанието им не успокои Емилио.
— Изнасяме се оттук — обяви той. — Не получаваме никакъв отговор от станцията и е възможно тя да е под управлението на Съюза. Нямаме представа. — Чуха се вопли на отчаяние и някой от собствените им редици нареди да се пази тишина. — Както казах, нищо не знаем. Ние имаме по-голям късмет от станцията, защото се намираме на жива планета, разполагаме с храна, и ако сме внимателни — въздух за дишане. Тези от нас, които са живели тук, знаят как да се справят, за да преживеят — дори на открито. Вие сте изправени пред същия избор като нас: да останете тук и да работите за Съюза, или да тръгнете с нас. Там, навън, няма да е лесно и не бих го препоръчал на по-възрастните и на най-младите, но също така не съм сигурен, че тук ще се намират в безопасност. Там, навън, имаме шанс онези да си помислят, че не си заслужава усилието да ни преследват. Това е. Няма да повредим нито една машина, която ви е необходима, за да оцелеете. Базата тук е ваша, ако я желаете. Но и при нас сте добре дошли. Ще отидем… за вас няма никакво значение къде ще идем, освен ако не поискате да дойдете с нас. И ако дойдете, ще сте напълно равноправни. Още сега, от този момент.
Възцари се гробно мълчание. Емилио изпитваше ужас. Беше луд да дойде сам при тях. Целият лагер не би могъл да ги спре, ако изпаднат в паника.
Някой от задните редици на тълпата отвори вратата на купола и изведнъж се разнесе шушукане на множество гласове, отлив назад към купола, нечии викове, че ще са им нужни одеялата, че ще трябва да вземат всички цилиндри, вайкането на жена, че не може да върви. Емилио постоя, докато всички И-хора го зарязаха, за да се върнат в купола си. После се обърна с гръб към склона и погледна към другите куполи отсреща, където мъже и жени излизаха от жилищните помещения, забързани като по работа, носещи одеяла и други вещи. Те образуваха общ поток надолу към подножието на хълмовете, където виеха мотори и светеха фарове. Камионите вече бяха готови. Константин тръгна натам, ускори крачка, навлезе сред неразборията, която се разпростираше около машините. Товареха полевия купол и резервни пластмасови сегменти. Някакъв служител му показа списък на материалите с такова професионално спокойствие, сякаш подготвяха обикновено транспортиране на доставки. Хора се опитваха да качат личния си багаж на камионите и надзирателите спореха с тях. В това време започнаха да пристигат И-хората, някои от които носеха повече, отколкото бе допустимо на Тамдолу.
— Камионите са за по-важното оборудване и материали — извика Емилио. — Всички, които могат, ще вървят; който е твърде стар или болен, ще седи върху багажа. Ако остане място, може да натоварите по-тежките предмети. Но ще си разпределите товара, чувате ли? Никой няма да върви с празни ръце. Кой не може да ходи?
Чуха се провиквания от групи И-хора, които току-що бяха успели да пристигнат. Част от по-крехките деца бяха избутани напред, както и най-възрастните. Разкрещяха се, че има и други, слизащи по-бавно — викове, в които се прокрадваше паника.