— Спокойно! Ще ги качим всичките. Няма да се движим бързо. На около километър по-нататък по пътя започва гората и едва ли войници в брони биха навлезли в нея, за да ни гонят.
Милико се приближи до него. Почувства ръката й на рамото си и я прегърна, притисна я до себе си. Продължаваше да се чувства малко зашеметен — човек имаше право на такова усещане, когато настъпваше краят на неговия свят. Хората горе на станцията бяха затворници. Или мъртви. Започна да си мисли и за тази възможност, като се принуждаваше също да я допусне. Усети, че стомахът му се свива, притиснат от гнева, който Емилио пазеше в туй затънтено място, далеч от мисловните му процеси. Искаше му се да удари някого, но нямаше никого под ръка.
Взеха и подвижната комстанция. Ернст ръководеше натоварването й върху платформата на камиона и наред с аварийното захранване и преносимия генератор разполагаха и с нея, за да получават информация — ако дойдеше такава.
Накрая, последни, хората, които щяха да се возят, като имаше също достатъчно място за завивки и раници, образуващи защитено гнездо. Всички се движеха на бегом, като се задъхваха, но изглежда паниката бе намаляла. До зората оставаха още два часа. Лампите продължаваха да светят на акумулаторно захранване, куполите все още сияеха в жълто. Но сред целия шум, вдиган от двигателите на транспортьорите, липсваше един звук. Компресорите мълчаха. Пулсът им бе спрял.
— Потегляйте! — викна той, когато му се стори, че е въдворен има ред, и машините се отлепиха от местата си и започнаха да се придвижват търпеливо по пътя.
Наредиха се едни след други и по шосето се оформи колона, когато то тръгна успоредно на реката. Подминаха мелницата и навлязоха в гората, където хълмовете и дърветата закриваха нощния пейзаж от дясната им страна. Цялото шествие създаваше чувство за нереалност, когато фаровете на камионите осветяваха тръстиките и връхчетата на тревата, хълмовете и стволовете на дърветата, а край тях бавно и упорито крачеха силуетите на хората, чиито дихатели съскаха и пукаха в учудващ синхрон сред буботенето на двигателите. Нямаше оплаквания — това бе най-странното нещо, нямаше възражения, сякаш всички бяха обхванати от лудост и се бяха примирили с положението. Вече познаваха вкуса на управлението в ръцете на Мазиан.
От време на време тревата се поклащаше край шосето, което се виеше сред високите до кръста тръстики. Листята трепваха по дърветата и сред храстите нагоре по хълмовете встрани от пътя. Милико обърна внимание на едно такова разшаване и други също го бяха забелязали, като го сочеха и шушукаха с безпокойство.
Сърцето на Емилио се приповдигна. Той хвана ръката на Милико и я стисна, после я пусна и се отклони от пътя, за да навлезе между тръстиките и после под дърветата, докато камионите и колоната продължаваха да вървят.
— Хайза! — викна силно той. — Хайза, аз съм Емилио Константин! Виждате ли ни?
Те изскочиха от мрака — малка група, която плахо се приближи към светлината на фаровете. Един от тях излезе напред с разперени ръце и Емилио също разтвори своите. Тамдолецът се затича към него и го прегърна силно.
— Обичам те — рече младият мъжкар. — Вие ходи разходка, Константин-мъж?
— Скокливец? Ти ли си, Скокливецо?
— Аз Скокливец, Константин-мъж. — Той вдигна скритото си от сянката лице към Емилио и на бледата светлина от спрелите вече камиони блесна усмивка с остри зъби. — Аз тича, тича, тича идва обратно пак гледа вас. Ние всички очи на вас, прави вие няма опасност.
— Обичам те, Скокливецо, обичам те.
Мъжкарят подскочи с почти танцова стъпка от удоволствие.
— Вие ходи разходка?
— Ние бягаме от базата. На Тамгоре има неприятности, Скокливецо, мъже-с-пушки. Навярно ще дойдат и на Тамдолу. Ние бягаме също като хайза, млади, стари, някои от нас не са толкова силни, Скокливецо. Търсим сигурно място.
Мъжкарят се обърна към спътниците си, викна им нещо, което обиколи нагоре и надолу октавите и отекна между дърветата зад тях и сред клоните отгоре. Странната, яка ръка на Скокливеца обхвана тази на Емилио и всички хайза го поведоха обратно към шосето, където цялата колона бе спряла и най-последните от нея се бяха струпали напред, за да видят какво става.
— Мистър Константин — извика един от служителите му, седнал до шофьора на един от камионите, като в гласа му прозираше нервност, — няма ли да има проблеми, ако те дойдат с нас?
— Всичко ще е наред — рече той и се обърна към останалите: — Радвайте се, че са тук, че хайза се върнаха при нас. Тамдолците знаят кой е добре дошъл на планетата им и кой не е, не е ли така? Наблюдавали са ни през цялото това време, изчаквали са да видят дали всичко при нас е добре. Слушайте, хора! — нададе по-силно глас Емилио към все още невидимите маси отзад. — Те дойдоха отново при нас, разбирате ли? Хайза познават всички места, където можем да се скрием, и са готови да ни помогнат, чувате ли това?