Отвърна му неспокойно мърморене.
— Нито един тамдолец досега не е наранил човек! — провикна се той в мрака над търпеливото мъркане на двигателите. Стисна още по-здраво дланта на Скокливеца и слезе на шосето сред тях. Милико го хвана под ръка от другата страна.
Камионите потеглиха отново и всички тръгнаха със същата бавна крачка. Към колоната започнаха да се присъединяват хайза, като вървяха през тръстиките успоредно с нея. Някои хора се отдръпнаха по-надалеч от тях. Други не се възпротивиха на плахото докосване на протегната ръка, дори И-хора, следвайки примера на тези, които бяха по-отдавна на планетата и не се смущаваха чак толкова от това.
— Тамдолците не представляват опасност — чу Емилио един от работниците си да се обръща към редиците по-назад. — Оставете ги да ходят където желаят.
— Скокливецо — каза той, — ние търсим място, където да сме в безопасност. Ще съберем всички хора от всички лагери и ще ги отведем на много такива сигурни места.
— Вие иска сигурно място, иска помощ, ела, ела.
Силната ръка на хайза не изпусна неговата, която бе по-малка, сякаш бяха баща и син. Но по отношение на ръст и младост нещата изглеждаха сякаш обърнати. Сега хората вървяха като деца, надолу по познато шосе към познато място. Но нямаше да се върнат, може би никога. Емилио си даваше сметка за тази възможност — че може би никога нямаше да се върнат.
— Ела наш място — рече Скокливеца. — Ние прави вие сигурно. Ние сънува лоше мъже отива и те отива. Вие идва сега, ние сънува. Не хайза сън, не човек сън, заедно сън. Ела сънува място.
Константин не разбра бръщолевенето. Съществуваха далечни места, където хората никога не бяха ходили заедно с хайза. Места от някакъв сън — те вече бяха попаднали в сън, какъвто сякаш бе туй смесено бягство на хора и хайза в мрака, изоставяйки всичко, което бе представлявало за тях Тамдолу.
Те бяха спасили тамдолците. И през дългите години на управление на Съюза, когато щяха да дойдат хора, които пет пари нямаше да дават за хайза, сред тамдолците щеше да има мъже и жени, способни да ги предупредят и предпазят. Нищо друго не им оставаше да направят.
— Някой ден те ще пристигнат — каза Емилио на Милико — и ще решат да изсекат дърветата, да построят заводи, да преградят реката, какво ли не още. Натам вървят нещата, нали? Ако им позволим да го сторят безнаказано. — Той подръпна ръката на Скокливеца, обърна поглед към озадаченото малко лице от другата си страна. — Ще отидем да предупредим другите лагери, искаме да доведем всички хора с нас в гората, ще се наложи да вървим дълго, много дълго. Ще имаме нужда от добра вода и добра храна.
— Хайза намери — усмихна се Скокливеца, предполагайки явно, че става дума за голямата игра, която разиграваха помежду си хората и хайза. — Няма крие добре вас храна.
Тамдолците не можеха да задържат мислите се дълго върху едно нещо, така поне твърдяха някои хора. Навярно играта щеше да свърши, когато хората нямаше да разполагат с повече подаръци, които да им дават. Вероятно щяха да загубят страхопочитанието си към хората и да тръгнат по свой собствен път. Може би не. Хайза вече не бяха същите, каквито бяха били преди пристигането на хората.
Нито хората, дошли на Тамдолу.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Търговски кораб „Чукът“ в дълбокият космос: 19:00 ч
Виторио си наля питие — второто, откакто пространството около тях се бе изпълнило с корабите на уморена от битката флота. Нещата не бяха развили така, както се бе очаквало. Тишина бе завладяла „Чука“, горчивото мълчание на екипаж, който бе почувствал присъствието на враг сред тях, свидетел на унижаването на тяхната нация. Виторио не ги гледаше в очите, не им изразяваше своето мнение. Единственото му желание бе да се упои по възможно най-бързия начин, така че да не могат да го обвиняват по никакви въпроси, свързани с политиката. Не искаше да дава съвети или становища.
Очевидно бе заложник — баща му бе подредил така нещата. Неизбежно си бе дал сметка, че бе възможно баща му да ги е изиграл всичките. Така че положението му сега можеше да се окаже по-лошо от това на безполезен заложник — можеше да е представлява тази карта, чийто ред идваше да бъде изиграна.
Баща ми ме мрази, бе се опитал да им каже той. Но те бяха отхвърлили това като несъществено. Не те взимаха решенията. Това явно бе работа на Джесад. А къде ли се намираше той сега?