ГЛАВА ПЕТА
1
Пел: зеленият док: 20:00 ч станд.вр., 08:00 ч алт.вр.
Изстрели се забиха в стената. Деймън се сви още повече в ъгъла, в който се бяха сгушили, за миг се противопостави, когато Джош го сграбчи, после скочи, за да побегне. Хукнаха след останалите, спуснаха се на зиг-заг през паникьосаната и пищяща тълпа, която изскочи обратно от девето зелено ниво на доковете. Някой падна застрелян и се търколи на пода пред краката им, но те прескочиха тялото и продължиха да бягат в посоката, в която войниците искаха да ги насочат.
Станционисти, бегълци от И-зоната — не се правеше никакво разграничение. Тичаха под изстрелите, които раздробяваха на ситно подпорните стени и фасадите на магазините с безшумни взривове сред какофонията от викове — изстрели, насочени към временни конструкции, но не и към уязвимата обвивка на самата станция. Сега, когато тълпата се бе понесла, стрелбата се вдигна над главите им и всички продължиха да бягат, докато най-слабите не изнемощяха. Деймън намали темпото едновременно с Джош, установи, че се намира на белия док. Двамата криволичеха между разпръснатите хора, които все още тичаха, последните, които в ужаса си изглежда мислеха, че все още ги преследват изстрели. Константин забеляза удобно място за убежище сред работилниците покрай вътрешната стена, насочи се натам и Тали го последва. То представляваше ниша, водеща към входа на бар, който бе здраво залостен срещу бунтовниците — място, където да поседят спокойно, извън опасност да ги застигне някой блуждаещ куршум.
Пред тях на дока лежаха няколко трупа, без да е ясно дали са нови или стари. През последните часове такава гледка се бе превърнала в нормален пейзаж. Присъстваха на няколко акта на насилие, докато седяха пред вратата в нишата — боеве между станционисти и такива, които приличаха на бегълци от И-зоната. Повечето хора просто минаваха, като от време на време викаха имена, родители, издирващи деца, приятели или съпрузи, търсещи се един друг. Понякога бяха сивдетели на щастливи срещи, а веднъж… веднъж един мъж разпозна някой от убитите, завайка се и се разрида. Деймън скри в ръце лицето си. После други хора отведоха нещастния роднина.
В крайна сметка военните изпратиха отделения войници в брони по доковете, за да надзирават работните групи. Те наредиха да се съберат труповете и да се изхвърлят в космоса. Деймън и Джош се отдръпнаха колкото се може по-навътре в нишата и се спасиха от изпълнението на тази заповед. Войниците хванаха за целта мотаещите се и ненамиращите покой.
Най-накрая от скривалищата си излязоха тамдолци, плахи, с леки стъпки и боязливи погледи. Те се захванаха да изчистят доковете, да изтъркат всички следи на смъртта, като уставно изпълняваха обикновените си задължения да поддържат чистота и ред. Деймън ги погледна с искра на надежда, първото хубаво нещо, което виждаше от часове насам — че благите тамдолци се върнаха към обслужването на Пел.
Поспа малко, както сториха и другите, които седяха от отсрещната страна на дока, както направи и Джош край него, свил се, подпрян на рамката на вратата. От време на време Константин се надигаше да чуе общите съобщения по интеркома за възстановени графици или с обещания, че ще бъде разпратена храна във всички райони.
Храна. Тази мисъл започна да го преследва натрапчиво. Деймън обаче не я сподели, обгърнал с ръце коленете си слабост, усещащ слабост във всички свои крайници. Слабост, помисли си той и съжали за пренебрегнатата закуска, след което не бе ни обядвал, ни вечерял. Не бе свикнал да изпитва глад. Туй, което понякога му се бе случвало, бе пропусне обяда в ден, когато имаше твърде много работа. Малко неудобство. Дребно лишение. Но уж подобното усещане сега се разви в нещо различно. То придаде съвсем нов оттенък на издържливостта към каквото и да е, взе да си играе с разсъдъка му, да предсказва нови измерения на страданието. Ако ги хванеха и разпознаеха, навярно щяха да ги зачислят към някой пункт за раздаване на храна. Но за целта те трябваше да излязат навън, или да умрат от глад. Оставането им тук заизглежда още по-съмнително, когато уханието на храна се разнесе из доковете, когато по тях се затъркаляха колички, тикани от тамдолци. Хората нападнаха масово количките, започнаха да грабят и да викат. Войниците обаче започнаха да ги съпровождат и бързо успокоиха положението. Количките с храна, с вече намалели запаси, се приближиха към тях. Деймън и Джош се изправиха, подпряха се на стените на нишата.
— Ще изляза навън — рече накрая Тали. — Остани тук. Ще кажа, че си ранен. Ще взема достатъчно за двама ни.