Константин поклати глава. Обзе го безразсъдна смелост да провери дали би оцелял така — запотен, несресан, облечен в мръсен, окървавен комбинезон. Щеше да полудее, ако не би могъл да прекоси дока от страх, че някой убиец ще го застреля или някой войник ще го разпознае. Най-малкото не се виждаше някой да иска лични карти при раздаването на храната. Деймън имаше три такива плюс собствената му, която не смееше да използва, Джош разполагаше с още две освен неговата, но лицата и на двамата не приличаха на никоя от снимките върху чуждите карти.
Беше съвсем просто — да излязат от прикритието си под погледа на пазач, да вземат студен сандвич и хартиена чаша с хладна плодова напитка и да се върнат обратно. Но Константин се прибра в убежището на прохода с победоносно чувство, носейки плячката си, приклекна до стената, за да хапне, последван от Джош. Яде и пи, като при това обикновено действие имаше усещането, сякаш голяма част от кошмара бе преминала и сега се намираше в някаква странна нова действителност, в която не се изискваха човешки чувства, а само животински инстинкт.
Изведнъж се разнесе остър брътвеж на тамдолски език — тамдолецът, който стоеше до количката с храна, се обърна към другите от своя вид, пръснати по доковете. Деймън беше изненадан, тъй като тамдолците обикновено се държаха тихо, когато обстановката около тях бе спокойна. Войникът, който съпровождаше количката, се стресна и се огледа с вдигнато дуло на пушката. Но не забеляза нищо, освен мълчаливи, уплашени хора и сериозни тамдолци с ококорени очи, които за миг бяха спрели и сега продължаваха да си вършат работата. Константин довърши сандвича си, докато количката с храна отмина нагоре по издигащата се повърхност на дока към зеления сектор.
До тях се приближи тамдолец, влачейки кашон, в който събираше найлоновите пликчета от сандвичите. Джош потръпна от притеснение, когато дребната фигура протегна към него ръка, после даде пликчето си. Деймън хвърли своето в кашона и вдигна изплашено глава, когато тамдолецът докосна леко ръката му.
— Ти Константин-мъж.
— Върви си! — прошепна той дрезгаво. — Не споменавай името ми, тамдолецо! Ще ме убият, ако ме намерят. Мълчи и бързо изчезвай оттук!
— Аз Синия зъб. Синия зъб, Константин-мъж.
— Синия зъб — спомни си той. Тунелите, тамдолецът, който бе ранен. Яките тамдолски пръсти го стиснаха по-здраво.
— Тамдолка нарича Лили праща от Слънцето-неин-приятел вие нарича ’Лисия. Тя праща ние, прави Лукасите спокойно, не идва нейно място. Обичам те, Константин-мъж. ’Лисия тя сигурно, тамдолци всички около нея, пази тя сигурно. Ние води теб, ти иска?
За момент просто не можеше да си поеме дъх.
— Жива ли е? Тя жива ли е?
— ’Лисия тя сигурно. Праща ти идва, прави теб сигурно с нея.
Опита се да разсъждава, хванат от покритата с козина ръка, погледна в кръглите кафяви очи, като му се искаше да научи много повече неща, отколкото тамдолският жаргон можеше да изрази.
— Не, не! Ще е опасно за нея, ако отида там. Мъже-с-пушки, разбираш ли, Сини зъбе? Мъжете ме преследват. Кажи й… кажи й, че съм на сигурно място. Кажи й, че сам мога да се крия, кажи й, че Елена се е измъкнала с корабите. Ние сме добре. Тя има ли нужда от мен, Сини зъбе? Нуждае ли се от нещо?
— Тя сигурно нейно място. Тамдолци седят с нея, всички тамдолци на Тамгоре. Лили с нея. Сатина с нея. Всички. Всички.
— Кажи й… кажи й, че я обичам. Кажи й, че аз съм добре, Елена също. Обичам те, Сини зъбе.
Кафявите ръце го обгърнаха. Той притисна силно тамдолеца, после Синия зъб го пусна и се изниза като сянка, събра набързо разхвърляните наблизо отпадъци и се отдалечи. Деймън се огледа, изпитвайки страх някой да не ги бе наблюдавал, срещна обаче единствено любопитството в изражението на Джош. Отмести поглед встрани, избърса очи в ръкава, подпрял ръка на коляното си. Вцепенението поотмина. Започна отново да чувства уплаха, имаше нещо, за което да се страхува, някой, който все още можеше да бъде наранен.
— За твоята майка — рече Джош, — за нея ли говореше той?
Кимна, без да отвърне нищо.
— Радвам се — каза сериозно Тали.
Кимна пак. Примигна, опита се да разсъждава, като изпитваше усещане, че мозъкът му бе подложен на удар след удар, докато стане напълно безчувствен.
— Деймън!
Вдигна очи, проследи посоката, в която гледаше Джош. От хоризонта, от зеления док се спускаха взводове войници, движейки се под строй и целенасочено. Константин се изправи спокойно, невъзмутимо, изтупа дрехите си, обърна гръб към дока, за да прикрие ставането на Джош. Двамата се отправиха небрежно в обратната посока.