— Изглежда имат намерение да въдворят малко ред тук — рече Тали.
— Нас едва ли ни засяга — отвърна Деймън.
Не бяха единствените, тръгнали да отстъпват. Входът към девето бяло ниво се намираше недалеч от тях. Насочиха се към него заедно с други, които изглежда бяха водени от същата мисъл. Намериха обществена тоалетна до един от баровете, който се намираше на ъгъла преди девето бяло ниво, Джош сви в нея, последван от Константин. След като я използваха, излязоха отново навън, отправиха се нататък с нормална походка. На кръстопътя на коридора с дока стояха пазачи, но те не правеха нищо, само наблюдаваха. Деймън продължи да върви надолу по коридора на девето ниво, после спря пред обществен апарат на интеркома.
— Прикривай ме! — каза той и Джош послушно се облегна на стената между апарата и входа към коридора, където се намираше охраната. — Да видим с какви карти разполагаме, с колко кредита, откъде са дошли предишните им притежатели. Не е нужно да използвам собствените си приоритети, за да го науча — просто код на регистратурата.
— Едно ми е ясно — отвърна Тали с тих глас. — Аз не приличам на жител на Пел. А твоето лице…
— Никой не иска да бъде забелязан, никой не може да ни предаде, без да обърне внимание към самия себе си. В това се изразява най-голямата ни надежда — никой не желае да се хвърля в очи.
Пъхна първата карта и въведе кода за проверка. Алтенър, Лесли: 789,90 кредита в компютъра; женен, едно дете. Чиновник, фабрика за дрехи. Пъхна тази карта в левия си джоб, за да не я използва, не искаше да краде от оцелелите. Лий Антон Куейл, ерген, служебна карта от фирма „Лукас“, ограничени права за достъп, 8967,89 кредита — удивителна сума за такъв човек. Уилям Тийл, женен, без деца, шеф по товаренето, 4567,67 кредита, право за достъп до складове.
— Дай да видим твоите — обърна се той към Джош.
Тали му подаде и двете заедно. Деймън пъхна първата доста припряно, като се запита дали толкова много последователни запитвания от обществен терминал няма да предизвикат включването на някаква тревога в главния компютър. Сесил Сазони, ерген, 456,78 кредита, машинен техник и сезонен товарач, достъп до бараките. Луис Дибан, приключен петгодишен брак, без близки на издръжка, 3421,56, ръководител на докерна бригада. Пъхна картите в джоба си и се придвижи нататък, Джош тръгна малко след него и го настигна. Свиха край ъгъла в един напречен коридор, после още веднъж надясно зад следващия ъгъл. Там стигнаха до едно хранилище — всички докове си приличаха като огледални образи по отношение на инфраструктурата на главните коридори и неизбежно трябваше да има склад за поддръжка на околния район. Константин намери съответната необозначена врата, послужи си с картата на докерния ръководител, за да я отвори, и запали осветлението. Помещението бе вентилирано и в него бяха складирани хартия и материали и инструменти за чистене. Прекрачи прега, пусна Джош да влезе и затвори вратата.
— Дупка, в която да се скрием — рече той и прибра обратно в джоба си използваната карта, оценявайки я като най-добрия ключ, с който разполагаха. — Ще поседим тук да изчакаме, ще излезем навън с алтернативната смяна следващия или по-следващия път. Две от картите ни са на хора от алтернативната смяна, ергени, с достъп до доковете. Седни. Лампите тук ще угаснат всеки момент. Не можем да ги оставим да горят. Компютърът ще установи, че е запалено осветлението в склад и ще го изключи — много икономично.
— В безопасност ли сме тук?
Деймън се засмя горчиво, отпусна се на пода, опрял гръб в стената и свил крака в тясното пространство, за да остави място на Джош да седне срещу него. Попипа пистолета в джоба си, за да се увери, че бе там. Пое дъх.
— Никъде не е безопасно.
Ангелското лице на Тали бе уморено, изцапано и мазно, косата му бе спластена. Джош изглеждаше обзет от ужас, въпреки че именно неговите инстинкти ги бяха спасили под обстрела. Двамата в комбина — единият познаващ отлично обстановката, а другият притежаващ необходимите рефлекси — представляваха сериозен проблем за Мазиан.
— И по-рано са стреляли по теб — каза той. — Не само в кораб, ами от по-близо. Знаеш ли това?
— Не си спомням.
— Наистина ли?
— Казах, че не помня.
— Познавам станцията. Всяка дупка, всеки проход. Ако совалките отново започнат да летят, ако има някакво движение на кораби от и към мините, просто можем да използваме картите си, за да се приближим достатъчно до доковете, да се присъединим към бригада товарачи, да се качим на някой кораб…
— И къде ще отидем?
— На Тамдолу. Или в мините навън из системата. И на двете места не задават въпроси. — Това беше мечта. Беше я измислил, за да успокои и двамата. — Има също вероятност Мазиан да реши, че не е в състояние да се задържи по-дълго тук. Може би вече се е изтеглил дори.