— Ако го направи, ще унищожи всичко. Ще взриви станцията, ще вдигне във въздуха съоръженията на Тамдолу. Нима би желал да остави на Съюза база, която да се използва срещу него при отстъплението му?
Деймън се смръщи, като чу истина, която сам знаеше.
— Имаш ли по-добро предложение какво да направим?
— Не.
— Мога да се предам, да се споразумея, за да се върна на власт, да евакуирам станцията…
— Вярваш ли го?
— Не — отвърна той. Беше си дал вече сметка и за това. — Не.
Лампите угаснаха. Компютърът бе изключил осветлението. Единствено вентилацията продължи да работи.
2
Пел: главно управление: 21:30 ч станд.вр., 09:30 ч алт.вр.
— Няма нужда — рече меко Пори, като тъмното му, покрито с белези лице изразяваше непреклонност, — няма повече никаква нужда от присъствието ви, мистър Лукас. Изпълнили сте гражданския си дълг. Сега се приберете в жилището ви. Един от подчинените ми ще се погрижи да стигнете в безопасност до него.
Джон огледа центъра за управление, няколкото войници, които се намираха в него, вдигнали предпазителите на пушките си, с очи, непрестанно следящи бодрата смяна оператори, които обслужваха оборудването. Другите бяха поставени под охрана за нощта. Понечи да даде нареждания на шефа на компютърния отдел, но замръзна на място, когато един войник реагира с добре премерено движение, с глухо стържене на броня и вдигната пушка.
— Мистър Лукас — обади се Пори, — хората, неспазващи заповеди, ги разстрелват.
— Уморен съм — отвърна нервно той. — Радвам се, че мога да си вървя. Нямам нужда от ескорт.
Пори посочи с ръка вратата. Един от охраната край нея отстъпи леко встрани, застанал в очакване. Джон излезе и войникът тръгна подире му, после се изравни с него в коридора — нежелан спътник. Минаха покрай други войници, които стояха на пост из тихото, изплашено от бунта първо синьо ниво.
Още кораби от Флотата влязоха в док. Бяха се приближили, свивайки периметъра, накрая бяха решили да кацнат на станцията. Това му се струваше военно безумие, риск, който не разбираше. Риск на Мазиан. Вече и негов, риск на Пел, тъй като Мазиан се бе върнал.
Може би — установи, че му е трудно да го повярва — Съюзът наистина бе претърпял голямо поражение. Навярно имаше неща, които се пазеха в тайна. Вероятно превземането от страна на Съюза щеше да се забави. Но Лукас се безпокоеше, най-вече от мисълта, че Мазиан би могъл да продължи да властва тук дълго.
Изведнъж от асансьора на първо синьо ниво пред тях излязоха войници — войници, които носеха други отличителни знаци. Те го пресрещнаха, подадоха лист хартия на ескортиращия го.
— Идвате с нас — нареди един от тях.
— Имам нареждане от капитан Пори… — възрази Джон, но друг го сръга с дулото на пушката си и го насочи към асансьора.
„Европа“, пишеше на емблемите им. Войници от „Европа“. Мазиан бе пристигнал.
— Къде отиваме? — попита той изплашено, когато изоставиха войника от „Африка“. — Къде отиваме?
Не получи отговор. Тормозеха го умишлено. Знаеше къде отиват. Опасенията му се оправдаха, когато, след като излязоха от асансьора, го поведоха по коридора на девето синьо ниво, навън на доковете, към осветения ръкав за достъп до кораб, намиращ се в док.
Никога не се бе качвал на борда на боен кораб. Въпреки огромните си външни размери, отвътре изглеждаше претъпкан като товарен. Предизвикваше клаустрофобия у него. Пушките в ръцете на войниците зад гърба му не действаха по-успокояващо и всеки път, когато се поколебаеше — да свие наляво или да влезе в асансьора — беше побутван с дулата им. Умираше от страх.
Те знаеха, продължаваше да си мисли Джон. Опитваше се да се убеди, че това бе военна учтивост, че Мазиан бе решил да се срещне с него като нов управител на станцията, че Мазиан искаше да го блъфира или да го принуди за нещо. Но тук можеха да направят с Лукас каквото си поискат. Можеха да го изхвърлят в космоса през някой канал за отпадъци и той щеше да стане неотличим от стотиците останали тела, които сега се носеха около станцията, замръзнали, създавайки проблеми на почистващите кораби да ги съберат заедно и да ги отстранят по-надалеч. Нямаше да има никакво значение. Опита се да си възвърне присъствие на духа, като си даде сметка, че или щеше да оцелее благодарение на него, или изобщо нямаше да го бъде.
От кабината на асансьора го тласнаха в коридор, пазен от войници, после в помещение, доста по-широко от обикновените, в което имаше празна кръгла маса. Накараха го да седне на един от столовете край нея и останаха да чакат, подпрели пушките в сгъвките на ръцете си.